Ловците

— И за съжаление, същите тези професионалисти са успели да се изнесат от Долината на сълзите, преди да ти съобщят за кого работят.

Кастило кимна.

— Бяха шестима, облечени в черно, и не носеха никакви документи.

— Това прилича на Спецназ или Мосад — отбеляза Дешамп. — Може би дори на Жабите десантници.

— Какви?

Барманът им донесе „Дортмундер Юнион“. Дешамп изчака човекът да се отдалечи и едва тогава продължи:

— Френските парашутисти десантници — обясни Дешамп. — Невероятни са. Френският вариант на британските елитни военни части SAS. Оттам произлизат. Ако слуховете са верни, сред тях има и цяла група от Спецназ. И от Спецназ, и от Чуждестранния легион.

— Французи значи — замислено отвърна Чарли.

— Защо не. Доколкото разбрах, жабарите са били затънали до ушите в тази работа „Петрол срещу храни“, а чух, че въпросният Лоримър е знаел кои са играчите.

— Дори не се бях сетил да французите — призна Кастило.

— Ти нищо ли не научи от Лоримър? Господи, как изобщо успя да го откриеш? При това в Уругвай!

— Научих, че от парите за подкупи са дръпнати почти шестнайсет милиона, но както ти се изрази, той предаде богу дух и душата му отлетя от Долината на сълзите, преди да успея да го попитам.

— Просто си трайкай и чакай да видиш кой ще се опита да се докопа до паричките.

— Ние вече се докопахме — призна Чарли.

— Браво на вас! — Дешамп посегна към чашата си, вдигна я и чукна чашата на Кастило.

Човекът на ЦРУ отпи и продължи:

— Ще ми разкажеш ли как успя да откриеш Лоримър? Бях убеден — миналия път ти казах — че храни рибите или в Сена, или в Дунав.

— Имам информатор, един репортер, който следи трансферите на пари, придобити от „Петрол срещу храни“ от Германия за Южна Африка — Уругвай и Аржентина — и той ми даде някои имена. Показах ги на агент от ФБР в Монтевидео, който нищи прането на пари в района. Отвори една от папките си и вътре лъсна снимката на Жан-Пол Лоримър. Беше с нова самоличност — Жан-Пол Бертран, с ливански паспорт, водеше се търговец на антики — и ми се струва, че когато престанеха да търсят Лоримър, той щеше да се изнесе някъде другаде… пак на майната си.

— Откъде е този репортер?

— От един германски вестник.

— Като каза германски, каква е тази работа с Госингер? — полюбопитства Дешамп.

— Роден съм в Германия. Майка ми е германка. Затова за германците си оставам техен поданик завинаги и имам немски паспорт. Много удобно прикритие.

— А кой е Кастило?

— Баща ми е бил пилот на „Хюи“, загинал във Виетнам, преди да се ожени за майка ми. Когато бях на дванайсет, родителите на баща ми разбраха за мен и ме взеха в Щатите, затова американският ми паспорт е с името на баща ми.

Дешамп срещна погледа му, ала не заговори веднага.

— Бих казал, че и командосите са замесени, но…

— Кои командоси?

— Die Kommando Spezialkrdfte, германските Специални части. Не ги ли знаеш?

„Германското му произношение е безупречно. Все едно че е берлинчанин. Той нали ми каза, че е работил в Берлин“.