Няма да се уплаша от злото

— Труден въпрос, ваша чест.

— Така е. Но алтернативата — засега — е да предположа, че вие сте самозванка, и да ви подложа на кръстосан разпит в опит да ви уловя в грешка. А не ми се иска да се захващаме с това… защото накрая пак ще стигнем до някое неоспоримо доказателство, като изискването за пръстови отпечатъци. Разбирате ме, нали?

— Да, разбирам ви, съдия Маккамбъл, но не виждам с какво бих могла да ви помогна. — Тя се усмихна и разпери грациозно ръце. — Моите пръсти и всичко останало, което виждате, принадлежи на донора.

— Да, да, естествено… но все трябва да има начин да се оправим с този казус.

— А-хъм!

— Да, Джейк?

— Съдия, в интерес на моя клиент е да не се съгласявам с изискването за физически доказателства при идентифицирането на обитаващата това тяло личност. Въпросът е дали индивидът, за когото говорим, съответства на номера на социалната застраховка, който е 551-20-0052, и е познат пред света като Йохан Себастиан Бах Смит? Ще се позова на казуса „Наследниците на Хенри М. Парсънс срещу Роуд Айланд“ в твърдението си, че това е той.

— Джейк — въздъхна съдията, — ти си по-възрастен от мен и съм сигурен, че познаваш законите по-добре. И въпреки това тук и сега аз съм съдията.

— Без съмнение, ваша чест! Мога ли да отбележа пред почитаемия съд, че аз…

— Така че престани да ми важничиш. След като са ме поставили на този пост, властите са преценили, че имам достатъчно правни познания. Разбира се, случаят Парсънс е сходен по характер, но за това ще поговорим по-късно. Междувременно се опитвам да открия основание за временно управление делата на субекта. И така, госпожице Смит?

— Съдия, не ме е грижа дали ще признаете моята самоличност, или не. Или казано с думите на един уважаван господин и мой приятел: „няма страх от фалит“. — Джоан Юнис се изкиска и погледна към внучките си. — Ще ми позволите ли да ви разкажа нещо много смешно — насаме?

— Хъм… бих могъл да опразня кабинета от всички, с изключение на вашия адвокат, но предпочитам да запазите шегите за след заседанието.

— Да, сър. А ще позволите ли да отправя една странична забележка на моите внучки?

— Хъм отново. Стига да не фигурира в протокола. Давайте.

— Благодаря ви, съдия Маккамбъл. Момичета — Йохана, Марла, Джун и Елинор — погледнете ме. Близо трийсет години ме чакахте да умра. Сега се надявате да докажете, че съм мъртъв, иначе пак няма да ви излезе късметът. Молете се да успеете, защото нямам търпение да ви видя личицата, когато ми отворят завещанието. — („Точно така, шляпни ги, шефе! Още сега можеш да се порадваш на израженията им!“) „Тъкмо това очаквах, мила. А сега млъквай, не сме сами у дома.“

— Ваша чест…

— Да, Алек?

— Ще разрешите ли да отбележа, че забележката не касае пряко делото?

Джоан го прекъсна:

— Но аз вече казах, че ще е странична. Въпреки това по-добре започнете да мислите как да оспорите завещанието, вместо да се занимавате с тези глупости. Чудя се дали да не основа някакъв фонд, от който да ги издържам, докато съм жива в настоящото си амплоа… инак току-виж замислили убийството ми. Съдия, как ще е по-правилно в моя случай — отцеубийство, всъщност дядоубийство, или…? Нали сега съм жена?