Магьоснически свят
- Автор: Желязны Роджер Джозеф, Бир Грег
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Магьоснически свят». Краткое содержание книги:
Неизчерпаемото въображение, шеметните преходи във времето и пространството, умело развитата фабула и лекият диалог превръщат тези истории в един „групов“ шедьовър в жанра фентъзи, който се чете задъхано и с нарастващ интерес.
Заобикаляше го мрак и пустота — същата странна пустота, легнала между него и момичето. Крейк се изправи енергично. Трябваше да проучи тази пустота.
Навън валеше и над реката се носеха тъмни валма мъгла. Пустото петно се размърда. Крейк тръгна след него. Настилката от камъни продължи по стар път, който се извиваше навътре в мъглата.
Миришеше силно на влага и пушек. По краката му полепнаха обгорели въглени и мокра пепел. Стигна до височина, осеяна с остри камъни. Беше в подножието на плато, което се издигаше към металносивото небе.
Заизкачва се по пързалящите се камъни на сипея. Дъждът бе спрял, но не се показваше никакво слънце. Крейк не беше подготвен за посрещането, което му бе устроено, щом стигна до платото.
Мощен удар в лявото рамо го завъртя на една страна и той за малко не се строполи на земята. Чу ехото от собствения си вик и пустотата се стопи. Тя беше там.
Бавно се понадигна и използва техниката, с която укротяваше обезумели животни. Болката в рамото бе пронизваща — особено когато се опита да се облегне на него. Но вече я виждаше по-отчетливо.
Седеше с кръстосани крака, подпряна на голям объл камък и обгърната от черния вълнист облак на косите си, от който стърчаха голите й бели ръце. Мършавото триъгълно лице подсказваше, че животът не й бе спестил и най-непоносимите грубости. По него нямаше и следа от красота — духът бе изпепелил плътта. Бдителните й като на дива котка очи го гледаха безизразно. Въпреки неговото благоразположение не му показа с нищо че е добре дошъл. Подхвърляше от ръка в ръка нов камък с лекота, която подсказваше, че умее да си служи с такова оръжие.
— Кой си ти? — почти извика тя.
— Този, който те следваше.
Крейк опипа раната на рамото си, без да сваля очи от нея.
— Ти не си Черна качулка. — Това не бе въпрос, а констатация. — Но също си рогат. — И това беше констатация.
Крейк кимна. В своето време и в своя свят той наистина бе „коронясан“.
Втората й атака дойде без предупреждение, както и хвърленият срещу му камък. Чу се някакво съскане и раздвоеният змийски език блесна съвсем близо.
Крейк запази хладнокръвие. Змийската глава се уголеми, покри се с козина, появиха се крака и рунтава опашка. Лисугерът изджафка срещу момичето и изчезна. Крейк забеляза отвращението и лекото й смущение.
— Ти притежаваш силата!
— Притежавам сила — поправи я той.
Но нейното внимание вече беше насочено в друга посока. Беше се заслушала в нещо, което не можеше да се чуе нито с уши, нито с разум. И тя се затича към края на платото. Той я последва.
От другата страна на платото местността бе по-хълмиста и насам се движеха неколцина конници, които ту потъваха, ту се появяваха сред разпокъсаната мъгла. Яздеха безмълвно и около тях се простираше същата пустота, която бе блокирала контакта му с момичето.
Крейк се огледа наоколо. Имаше доста разхвърляни камъни, а тя бе доказала, че е добър стрелец. Но те едва ли щяха да са надеждна защита срещу оръжията на конниците. А и бягството не беше никакво решение на въпроса.
Момичето изхлипа и това мимолетно ридание бе до такава степен несъвместимо с желязното хладнокръвие, което бе демонстрирала, че Крейк се сепна. Тя се надвеси рисковано от ръба на платото и се втренчи в конниците.
След малко ръцете й задействаха със светкавична бързина. Откъсна няколко кичура от косата си, усука ги на плитка, дъхна няколко пъти върху им, направи клуп, в който закрепи камък, и спусна плитката пред ездачите.
Мъглата се завихри и се втвърди. Голата скала се покри с гъсталак от бодливи храсти — толкова непроходим, че човек не би могъл да се промуши през него. Ловците спряха и след малко продължиха, но този път водеха със себе си някакъв олюляващ се гол мъж, когото биеха с камшик всеки път, когато той понечваше да се дръпне назад.
Момичето отново изхлипа, заровило лице в ръцете си. Нещастникът стигна до бодливата преграда. След докосването му тя изчезна. Той остана прав, олюлявайки се като пиян.
Изплющя камшик. Той се свлече на колене от удара и зави като хванато в капан животно. След това заопипва слепешката около себе си за малки камъчета. Събра ги и ги подреди в някаква фигура. Вдигнало глава, момичето го наблюдаваше със сухите си очи с вкаменено от омраза изражение, в което се четеше желание да се намеси. Но не помръдваше.
Крейк се осмели да постави ръка на слабото й рамо и усети хладната й кожа, а косата й залепна по пръстите му, сякаш искаше да ги стегне във възел. Опита се да я издърпа, но не успя дори да я помръдне.
Голият мъж клечеше в центъра на фигурата и занарежда някакъв неразбираем за нея, но призивен напев. Тя рязко дръпна рамото си. Понечи да тръгне, но се сети за мъжа, който се бе опитал да я спаси. Замахна и юмрукът й се стовари точно върху натъртеното от камъка място. Болката го накара да се олюлее назад, докато тя се отдалечаваше надолу по хълма с непроницаемо лице. Със сигурност можеше да се каже обаче, че в него нямаше и следа от примирение.