Танцуващият с духове

Застанал с паспорт в ръка на опашката пред „Имиграционен контрол“ на летище „Кенеди“, Уилсън се чувстваше напрегнат, макар да си повтаряше, че няма никаква причина за притеснение. Напуснал беше Съединените щати преди два месеца с паспорта на Джак Уилсън на път към Ирландия. Оттам нататък беше използвал паспорта на Д’Анкония. Всеки, който погледне истинския паспорт на Уилсън, би стигнал до заключението, че се е качил на самолет за Ирландия и е прекарал последните два месеца там.

Въпреки това проблем изникна. Когато служителката на имиграционния контрол прекара паспорта му през магнитния четец, нещо изскочи на монитора. Уилсън не виждаше какво е, но очевидно беше достатъчно сериозно, за да предизвика телефонно обаждане.

— Бихте ли седнали ей там за секунда?… — Прозвуча като учтива покана, но не беше.

След малко на сцената се появи симпатична жена, агент на вътрешна сигурност. Размени няколко реплики със служителката от имиграционния контрол, после даде знак на Уилсън да я последва.

Влязоха в тясно помещение и когато вратата се затвори зад тях, жената покани Уилсън да седне на една малка маса. Според баджа на гърдите й се казваше Каролин Амирпашаей. „Що за име е това?“, зачуди се Уилсън в безуспешен опит да отгатне етническата й принадлежност.

— Проблем ли има?

Жената разлисти намръщено паспорта му. Накрая каза:

— Не знам. — Вдигна поглед към него и го попита: — Това истинското ви име ли е?

Уилсън реагира сякаш въпросът го е изненадал искрено. Накрая каза:

— Ами да… Джак Уилсън.

— Джак на галено ли е? Вместо Джон?

Уилсън поклати глава.

— Не, Джак си е. Още от акта ми за раждане. — Усмихна се. — Майка ми е голяма фенка на семейство Кенеди.

— Колко хубаво… — Прелисти отново паспорта, но този път много по-бързо. — Е, кои страни сте посетили, Джак?

— Пише го във формуляра — каза й той. — Бях в Ирландия два месеца, после два дни в Швейцария.

— Мда. — Жената погледна митническия формуляр, който показваше, че е пристигнал с полет от Цюрих. — И какво правихте там?

— Ами, нищо особено. Видях се с приятели. Изследвах келтските си корени, както се казва. — Уилсън се засмя добросърдечно, но ръцете му лепнеха от пот, а периферното зрение на лявото му око започваше да трепти заплашително.

— В Швейцария? — попита тя.

Смехът му прозвуча неискрено дори в собствените му уши.

— Не — каза той. — В Ирландия.

— Но след това сте отишли в Швейцария?

— Да. Бях там два-три дни. — Гледаше я как взема отново паспорта му и прелиства за трети път празните страници.

— Не са сложили печат — каза тя.

— Кой?

— Швейцарците.

— Ами да, само ми махнаха да минавам.

Жената кимна.

— Така правят — каза тя, после килна глава настрани. — Не ми приличате на ирландец.

Уилсън си пое дълбоко дъх. Изведнъж му хрумна, че каквото и да ставаше тук, то не можеше да има нищо общо с Бободжон или Хаким. Ако имаше, от вътрешна сигурност нямаше да го оставят сам с агент на име Каролин. Което означаваше… какво? Защо го бяха спрели? Нямаше представа, но можеше да е някакъв дребен детайл като факта, че е платил билета си в брой. Или пък бяха интегрирали базите данни и имиграционният контрол вече имаше достъп до данните на Бюрото по управление на затворите. Ако беше така, комар го ухапал. Беше си излежал присъдата и след това беше отскочил до Ирландия. Какво от това?