Танцуващият с духове
- Автор: Кейз Джон
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-061-3
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Танцуващият с духове». Краткое содержание книги:
Журналистът Майк Бърк документира ада на войната по света, докато хеликоптерът му не се разбива в пламъци в Африка. Години по-късно Бърк губи жената, която обича, както и вкуса към риска. Докато на пътя му не се изпречва зъл гений.
Отвъд океана друг мъж, Джак Уилсън, напуска затвора с единствената мисъл за отмъщение. Също като Бърк и той е изгубил нещо голямо и крои планове… за Апокалипсис. Въоръжен с тайните дневници на Никола Тесла, най-великият изобретател след Леонардо да Винчи, Уилсън разработва зловещ план да върне Америка и света в Средновековието. Задействана е верижна реакция и Бърк е единственият, който може да спре Уилсън, но преди това трябва да го открие. Започва преследване из целия свят. Бърк има противник, който не знае що е страх, а времето му изтича…
Но дали убитият наистина е Бободжон? Уилсън не можеше да бъде сигурен, но изглеждаше вероятно. Освен всичко останало, това би обяснило и фалшивото съобщение, оставено в папката с чернови. Немците бяха прибрали компютъра на Бободжон. А това най-вероятно означаваше, че ЦРУ също има достъп до него. С колко време разполага, преди онези да разберат за банка „Кадоган“?
Можеше само да гадае. Като нищо федералните вече наблюдаваха банката. Едва ли всъщност. ФБР и ЦРУ бяха затънали до шия в бюрокрация като всички други агенции и учреждения, с единствената разлика, че потулваха всичко под воала на секретността. Което им позволяваше да скрият голяма част от грешките и некомпетентността си. Но единадесети септември извади на светло кирливите им ризи — действаха бавно, осираха всичко и настояваха за още „ресурси“. Само че ресурсите им бяха предостатъчни, за да има човек едно наум.
Въпросът следователно беше: какво би направил самият той, ако беше на тяхно място? След кратък размисъл реши, че най-напред би блокирал всякакви парични преводи от сметката в банка „Кадоган“ с идеята, че Франсиско Д’Анкония непременно би направил опит да се свърже с банката предвид величината на залозите. И когато това стане, местонахождението му ще бъде установено или пък федералните ще се опитат да го примамят в Джърси. Но за да направят всичко това, най-напред трябваше да разберат за банка „Кадоган“ и да си осигурят съдействието й. Бяха ли го направили вече? Уилсън можеше само да гадае.
Пристигна в Цюрих малко след осем часа на следващата вечер, след като пътува близо петнайсет часа. Мръсен и изтощен, той се задоволи със сандвич в едно кафене недалеч от Ниедерхоф, където бяха концентрирани туристическите забележителности на града. След като се нахрани, тръгна по кея край реката, позяпа лебедите, после се прехвърли по пешеходен мост в стария град и си взе стая в безобразно скъпия хотел „Зум Сторхен“.
На следващата сутрин се мота по улиците, докато не откри голям универсален магазин встрани от елегантната Банхофщрасе. Купи си нови дрехи и един кожен куфар. Върна се в хотела, влезе в банята, пъхна се под горещия душ и стоя там, докато не усети, че вонята, хаосът и мръсотията на Бафуазенде и Буниа изтичат в канала и остава само кожата му — неговата риза на духовете. И заклинанието:
Когато земята трепери, не бой се.
Половин час по-късно на излизане от хотела момичето на рецепцията не го позна — а след като все пак го позна с известно закъснение, се изкиска. Облечен в „Армани“, „Брагано“ и „Зеня“, той сякаш беше слязъл от корицата на „Джентълменс Куотърли“. Повървя до Банхоф, хвана първата мотриса до летището и нае кола. Катраненочерен кабриолет алфа-ромео. Ако времето беше на негова страна, щеше да кара със свален гюрук чак до езеро Констанс. Но небето се беше смрачило и го обстрелваше със ситен дъждец, докато шофираше на изток, заобикаляйки Цюрихското езеро.
Имаше само един начин да разбере дали са му хванали дирите. Трябваше да премести парите. Или да опита поне. Ако успееше, значи все още беше с една крачка напред. Ако не… значи не беше.
От друга страна обаче, ако от банката приемеха нареждането за паричен превод без възражения, възникваше друг проблем — какво щеше да прави с три милиона и шестстотин хиляди евро в брой? Направил си беше сметката и знаеше, че дори да му ги изплатяха в стодоларови банкноти, толкова голяма сума щеше да напълни поне два куфара. И щеше да тежи цял тон. Как щеше да внесе парите в Щатите? Да мине през митницата просто така? Би било равносилно на руска рулетка с патрон в цевта. А дори да прекара парите през митницата, после какво? Не можеше просто да ги внесе в банка. Управлението за борба с наркотиците щеше да му скочи моментално.
Съществуваше и друг проблем. Дори да прехвърлеше парите и да ги вкараше някак в Щатите, имаше хора, които щяха да го търсят под дърво и камък. Не само от ФБР и ЦРУ, а и партньорите на Хаким от ливанското министерство на отбраната. Бяха съдействали за историята с хашиша и сега чакаха да приберат своя дял. Преди това беше отговорност на Хаким, но след изчезването му задължението се прехвърляше автоматично върху Уилсън.
Разбира се, ливанците не знаеха името му. Но несъмнено знаеха за Белов (да не споменаваме за Зеро и Халид). Бързо щяха да разберат, че сделката в Бафуазенде е била сключена успешно и че бодигардовете на Уилсън са били убити в Буниа скоро след това. Вероятно можеха да се доберат и до информацията, че Уилсън е шитнал диамантите чрез Големия Пинг, и да стигнат до логичното заключение, че е решил да задържи всичко за себе си. Включително и техния дял. Не че можеха да направят нещо по въпроса. Освен ако не го открият.