В руините на Париж
- Автор: Хольбайн Вольфганг
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Иванова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «В руините на Париж». Краткое содержание книги:
— Тогава ще ви напуснем, Барлър — отвърна Черити спокойно. — Не знам още как, но някак ще успеем да преминем тази стена.
— Аз дори вярвам, че ще успеете — отвърна Барлър. — Но трябва добре да прецените всичко. Там, навън, не ви очаква нищо друго, освен смърт. А тук ще сте на сигурно място.
— Но аз не мога да живея така — каза Черити. — Останалите също.
— Толкова лошо ли е тук? — попита Барлър.
— Не — отвърна Черити с горчивина. — Не, ако човек няма нищо против да… се отнасят като играчка с него.
— Съжалявам, че виждате нещата така. — Барлър изглеждаше засегнат, дори тъжен.
— Елен ми разказа за това, което наричате лов — каза Черити.
— Това е цената за нашата свобода.
— Цена, която е прекалено висока! — възрази Черити.
— Това е ваше мнение — отвърна спокойно Барлър. — Но то не е правилно. Мисля, че вашите пътни катастрофи на времето са отнемали много повече човешки живота, отколкото нашите ловувания.
— Но ние си бяхме създали този свят! Може би той не беше перфектен, може би не беше дори справедлив, но това беше нашият свят! Вие не сте нищо друго за тях, освен играчки! Те ви донасят ония, които не са годни за техните цели, а вие ги възхвалявате, за да… — Гласът на Черити й изневери. Пое няколко пъти дълбоко въздух, за да може да продължи: — Не сте нищо друго, освен подвижни, живи мишени! Глупаци, с които те да могат да се упражняват!
Погледът на Барлър блуждаеше покрай нея в празното пространство. По чертите на лицето му пробяга странно меланхолична усмивка, но погледът му беше пълен с тъга.
— Ако наистина мислите така, капитан Леърд — каза той тихо, — тогава може би е по-добре да си идете оттук.
13.
Студ беше първото усещане, което изпита. Отвори очи, без да може да види нещо и в първия миг го обхвана паника при мисълта, че може би никога вече няма да може да вижда. После осъзна колко глупаво беше това предположение. Помещението нямаше прозорци, а осветлението не беше включено. Той затвори очи, съсредоточи се за миг, за да пренастрои зрителните си способности за инфрачервената зона и отново се озова в един свят, съставен от всевъзможни нюанси. Продължаваше да лежи върху масата за изследвания. Големият екран над него беше изключен. Кайл се ослуша. Отвън, по коридора, долови ритмичното дишане на един от слугите, който очевидно беше оставен на пост пред вратата, освен това, не се чуваше нищо друго.
Беше объркан. Ръцете и краката му бяха приковани с тънки железни халки към метална плоскост; но те знаеха с колко малко съпротива можеше да ги разкъса. И въпреки това не бяха оставили пазач. А това можеше да означава, че не са очаквали да се събуди.
Защо тогава се беше събудил? Апаратите на господарите не допускаха никакви грешки; също и тези, които бяха създали и които ги обслужваха. Опита се да повдигне главата си, но и там бяха поставени безброй тънки игли, които го свързваха с уредите, поставени от трите страни на масата. Кайл се поколеба още веднъж, после сви дясната си ръка в юмрук и напрегна за проверка мускулите си. Тънката стоманена окова около китката му проскърца и той почувства как металът почва да се пропуква. Кайл знаеше, че за него няма вече връщане назад, ако сега се освободи от оковите си и стане от масата. Вероятността да го убият беше голяма. И въпреки това самата представа да се противопостави на тази смърт или дори да направи опит за бягство изглеждаше абсурдна в първия момент. За всичко, което беше направил досега, можеше да се намери обяснение, опитът на Стоун да го убие, объркването и уплахата му, когато се озова отново на това забранено място… Ако сега обаче се освободеше от оковите, нямаше да има никакво обяснение повече. Тогава той окончателно се превръщаше в предател.
Но не беше ли отдавна вече такъв? Не беше ли предавал собствения си народ в продължение на двадесет и пет години?
Нов шум прекъсна мислите му; дишането на слугата пред вратата стана неспокойно. Кайл извърна глава, погледна към включената врата и се ослуша. Чуха се стъпки, после той долови приглушени гласове, които очевидно принадлежаха на Стоун и инспектора. Когато се приближиха, Кайл отново се отпусна назад и затвори очи. Дишането му се успокои. Той наложи на сърцето си да бие равномерно и много бавно, сякаш продължава да се намира в безсъзнание. Миг по-късно вратата се плъзна и отвори с тихо бръмчене. Той усети, че в стаята влизат четирима души, двамата инспектори, губернаторът Стоун и един мегавоин.