Тъгата на сукубата
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Джорджина Кинкейд #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: ИБИС
- Переводчик: Албена Черелова-Желева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Тъгата на сукубата». Краткое содержание книги:
— И какво от това? — горещо възразих аз. — Не мога ли да бъда с някого? Нямам ли право, за разнообразие, да направя това, което искам, а не това, което съм длъжна?
Думите бяха изречени по-високо и с много повече горчивина, отколкото бях възнамерявала.
— Разбира се — потвърди той, — но тази вечер не си на себе си. Ако не внимаваш, ще направиш нещо глупаво. Нещо, за което ще съжаляваш. Би трябвало да помолиш Каси или Бет да те закарат вкъщи…
— О, ти ли ще ми четеш конско! — възкликнах аз. Знаех, че ставам безразсъдна и че никога не бих говорила по този начин на Дъг, ако бях трезва, но не можех да се спра. — Само защото не бих да излязла с теб и само защото съм избрала да се чукам с Уорън или някой друг, ти трябва да се месиш и да ме пазиш чиста и неопетнена. Щом ти не можеш да ме имаш, никой не може, така ли?
Дъг пребледня, а няколко души ни загледаха.
— За Бога, Джорджина, недей…
— Шибан лицемер! — изкрещях му. — Нямаш право да ми казваш какво да правя! Никакво шибано право!
Не чух какво още понечи да каже. Обърнах се и връхлетях в дамската тоалетна — единственото място, където можех да избягам от тези мъже. Когато свърших и отидох да си измия ръцете, се погледнах в огледалото. Изглеждах ли пияна? Бузите ми бяха розови, няколко от къдриците ми се бяха поотпуснала в сравнение с началото на вечерта. Бях потна. Не прекалено пияна, реших аз, би могло да е много по-лошо.
Поколебах се дали да изляза от тоалетната. Притеснявах се, че Дъг ме чака. Не исках да говоря с него. Една жена влезе със запалена цигара и аз си изпросих една и за мен. Свих се в един ъгъл да убия времето и я изпуших. Когато чух бандата на Дъг да се вихри отново, разбрах, че вече мога да изляза.
Излязох от тоалетната и връхлетях право върху Роман.
— Добре ли си? — попита той и ме хвана през кръста, за да ме придържа. — Притесних се, когато не се върна.
— Да… добре съм. Не… не съм — признах, наведох се към него и го прегърнах. — Не знам какво става. Чувствам се толкова странно…
— Всичко е наред — каза ми той и ме потупа по гърба. — Всичко ще бъде наред. Искаш ли да си тръгнем? Мога ли да направя нещо за теб?
— Аз… не знам — леко се отдръпнах и се вгледах в очите му.
Синьо-зелените им дълбини ме погълнаха и внезапно спря да ми пука. Не зная кой започна — би могъл да е всеки от нас, но изведнъж се зацелувахме насред коридора, ръцете ни притегляха другия все по-близо, устните и езиците ни яростно се движеха. Алкохолът бе повишил физическото ми желание, но бе притъпил съзнанието ми, че като сукуба поглъщах енергия. Но въпреки неспособността ми да го почувствам, поглъщането навярно се бе задействало, защото Роман внезапно се отдръпна от мен. Изглеждаше изненадан.
— Странно — той сложи ръка на челото си, — изведнъж… се почувствах… замаян.
Той се поколеба за момент, после се отърси и отново ме притегни към себе си. Точно както и останалите. Те никога не схващаха, че се дължи на мен, че аз ги наранявам, и се връщаха за още.
Прекъсването ми даде възможност да събера малкото здрав разум в състоянието си на пиянска замаяност. Какво бях направила? Какво си бях позволила тази вечер? Всяко следващо общуване с Роман ме подтикваше да прекрача още една граница. Първо бях казала, че няма да се срещаме. После се бях съгласила на срещи с условия. За тази вечер се бях заклела, че няма да пия, а сега почти не можех да стоя на краката си. Целуването бе друго табу, което току-що бях нарушила. А то само щеше да доведе до неизбежното…
С очите на разума вече ни виждах след секса. Роман щеше да се просне блед и изтощен, лишен от жизнената си сила. Енергията му щеше с пукот да преминава през мен като електрически ток, а той щеше да ме гледа, слаб и объркан, неспособен да разбере от какво го бяха лишили. В зависимост от това колко щях да открадна, щеше да загуби години от живота си. За някои немарливи сукуби дори се знаеше, че убиват жертвите си, понеже изпиват жизнената им сила прекалено бързо.
— Не… не… аз няма…
Отблъснах го, не желаейки да видя как това бъдеще става действителност, но ръцете му все още ме прегръщаха. Погледнах зад него и внезапно видях, че Сет се задава по коридора. Той замръзна, щом ни видя, но аз бях прекалено заета, за да обърна внимание на писателя. Бях на косъм да целуна Роман отново, да го заведа някъде — независимо къде, където да бъдем сами и разсъблечени, където щях да мога да правя всичко, което си бях фантазирала, че правя с него. Още една целувка… Още една целувка и нямаше да мога да се спра. Желанието ми беше прекалено голямо. Исках да бъда с някого, когото аз съм пожелала. Само веднъж, след всичките тези години. Но точно това не можех да направя.