Тъгата на сукубата

— А не мислиш ли, Джорджина — предупреди Питър, — че има някаква минимална възможност ти да си пристрастната? Признавам, че с течение на времето тази шантава ангелска теория ме кара все повече и повече да се замислям, но от къде на къде точно Картър?

— Да — подкрепи го Хю — изглежда така, сякаш му се нахвърляш без причина. Всички знаят, че вие двамата не се разбирате.

Невярващо се втренчих в трите чифта гневни очи.

— Имам достатъчно добра причина. Как ще обясните, че беше при Ерик?

Импът поклати глава:

— Всички познаваме Ерик. Картър може да е бил там поради същата причина, поради която си била там и ти.

— А това, което каза?

— Какво всъщност е казал? — попита Питър. — Да не би: «Здравей, Джорджина, получи ли бележката ми?» Това е съвсем неубедително.

— Виж, не казвам, че имам преки улики, имам само косвени, но…

— Трябва да тръгвам — заяви Коди и се изправи.

Хвърлих му хладен поглед. Бях ли прекалила пред тях?

— Разбирам, че не си съгласен с мен, но недей просто да си тръгваш.

— Не е просто така, имам работа.

Питър завъртя очи:

— Не си единствената, която ходи по срещи, Джорджина. Коди няма да си го признае, но мисля, че си има някоя, която крие някъде.

Коди си облече палтото.

— Вие нищо не разбирате.

— Е, бъди внимателен — автоматично го предупредих аз.

Напрежението внезапно спадна и изглежда вече никой не ми се сърдеше, задето бях заподозряла Картър. Беше ясно обаче, че никой не ми повярва за него. Бяха отхвърлили идеите ми, както се отхвърлят ирационалните страхове или въображаемите приятели на някое дете.

Вампирите си тръгнаха заедно, а Хю скоро ги последва. Замъкнах се до леглото, все още опитвайки се да поставя парченцата от пъзела на мястото им. Авторът на бележката бе отбелязал, че ангелите са стигнали до грехопадение заради красиви жени и това трябваше да означава нещо. Аз обаче не можех да свържа това със странните атаки срещу Дуейн и Хю, които имаха повече общо с насилие и жестокост, отколкото с красота и похот.

Когато на следващия ден отидох на работа, имах нов имейл от Сет и изпитах страх от последиците на вчерашния ми отказ за среща. Вместо това той просто отговаряше на последното ми съобщение, което бе част от продължаващия ни разговор за неговите наблюдения в Северозапада. Стилът и тонът на съобщението бяха забавни както винаги и бе ясно, че Сет няма нищо против или дори не бе забелязал чалнатия ми отказ вчера. Уверих се в това по-късно, когато се качих горе да си взема кафе. Сет седеше в обичайния си ъгъл и пишеше, забравил, че е събота. Спрях, поздравих го и получих типичния разсеян отговор. Не обели и дума за партито, не изглеждаше разстроен и явно наистина въобще не го беше грижа за това. Предположих, че би трябвало да съм благодарна, задето се е възстановил толкова бързо, че не скърби и сърцето му не се разкъсва за мен, но заради егоизма си се почувствах малко разочарована. Нямаше да имам нищо против да му бях направила малко по-силно впечатление, което да предизвика някакво съжаление заради отказа ми. Дъг и Роман например не биха позволили едно отблъскване да ги възпре. Аз бях капризно създание.