Тъгата на сукубата

— Ти ли ми го казваш — отвърнах, довършвайки втората… дали пък не беше третата… бира.

Дъг носеше тесни червени винилови панталони, армейски ботуши и дълго кадифено моравочервено сако, оставено разтворено, за да се виждат гърдите му. На главата му жизнерадостно бе кацнал парцалив цилиндър.

— Аз съм част от забавлението, бебчо.

— Аз също.

Някои от останалите се позасмяха. Изражението на Дъг стана неодобрително, но не отвърна нищо и вместо това се обърна към Бет с коментар за броя на хората, дошли за шоуто.

Изпаднах в онази странна замечтаност, която понякога се появява заради алкохола, и бях дотолкова погълната от собствения си свят, че разговорите и шумът около мен се размиха до неясно жужене, а лицата и цветовете избледняха до откъслечни картини, отделни от съществуването ми. Всичко, което наистина усещах, бе Роман. Всеки мой нерв крещеше и ми се прииска ръцете му, положени на корема ми, да се плъзнат по-нагоре, за да докоснат гърдите ми. Вече чувствах как под тънката материя зърната ми се втвърдяват и се чудех какво би станало, ако се обърнех и го възседнех, както бях направила с Уорън…

— Тоалетна! — възкликнах внезапно, докато се изправях. Бе странно как нечий мехур изведнъж се превръща от търпим в напълно непоносим. — Къде е тоалетната?

Другите ме изгледаха странно, или поне така ми се стори.

— Натам — посочи Каси и гласът й прозвуча някъде отдалече, въпреки че тя бе съвсем близо. — Добре ли си?

— Да — вдигнах смъкналата ми се презрамка, — просто трябва да отида до тоалетната. _И да се отдалеча от Роман_ — си казах — _за да мога отново да мисля ясно._ Не че тази последна стъпка щеше да бъде възможна при сегашното ми състояние.

Роман започна да се изправя, пиян и непохватен колкото мен.

— Ще дойда с теб…

— Аз ще отида — бързо предложи Дъг. — И без друго трябва да се върна преди следващата част.

Като ме хвана за ръка, той ме помъкна през тълпата към един не толкова населен заден коридор. Докато вървяхме, леко залитах и той забави крачка, за да ми помогне.

— Колко изпи?

— Преди или след като дойдох тук?

— По дяволите! Къркана си.

— Това проблем ли е за теб?

— Едва ли. Как смяташ, че прекарвам повечето си свободни вечери?

Спряхме пред дамската тоалетна.

— Хващам се на бас, че Сет ме мисли за алкохоличка.

— Защо би си помислил подобно нещо?

— Няма да го видиш да пие. Той е шибан трезвеник. Проклет задник, с тъпотиите му — без кофеин, без алкохол.

Очите на Дъг проблеснаха изненадано от езика ми.

— Знаеш ли, не всички въздържатели презират пиячите. Освен това не Сет е този, за когото се тревожа. Много повече съм притеснен заради господин Щастливите ръчички.

Примигнах объркано:

— Имаш предвид Роман?

— Не беше отдавна, когато отказваше всяка покана за среща, а сега позволяваш публично да те опипват.