Тъгата на сукубата
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Джорджина Кинкейд #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: ИБИС
- Переводчик: Албена Черелова-Желева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Тъгата на сукубата». Краткое содержание книги:
— Джорджина… — сконфузено започна Роман, все още държейки ме.
— Моля те — зашепнах, — позволи ми да си тръгна. Нека си тръгна, моля те. Трябва да ме оставиш да си тръгна.
— Какво има? Не разбирам.
— Моля те, остави ме да си тръгна — повторих аз. Остави ме да си тръгна!
Внезапното извисяване на гласа ми ме сепна и ми даде нужната сила да се изтръгна от ръцете му. Роман посегна към мен, изричайки името ми, но аз отстъпих назад. Държах се като истеричка, като луда жена, и Роман ме гледаше точно като такава.
— Не ме докосвай. Не ме докосвай!
Яростта ми бе насочен повече към мен самата, отколкото към него. Ужасен гняв и неудовлетвореност, подсилени от алкохола, се изляха от мен към вселената. Светът не беше справедлив. Не беше честно, че някои хора имаха идеален живот. Че прекрасни цивилизации потъваха в прах. Че се раждаха бебета, живеещи само няколко мига. Че бях хваната в жестоката шега на собственото си съществуване. Че имах вечността, за да правя любов без любов.
— Джорджина…
— Никога повече не ме докосвай, моля те! — прегракнало прошепнах аз и после направих единственото, което ми бе останало — да избягам.
Затичах се. Отдалечих се от него и хукнах по коридора, далече от Роман, далече от Сет, далече от тази зала. Не знаех къде отивам, но щях да съм в безопасност. Роман щеше да е в безопасност. Може да не бях в състояние да излекувам собствената си болка, но нямаше да позволя тя да засегне и него.
Заради отчаянието и лошата си координация връхлитах върху хората, които в отговор проявяваха различна степен на учтивост към състоянието ми. Дали Роман беше тръгнал след мен? Не знаех. Беше пил колкото мен; координацията му не можеше да е по-добра от моята. Само ако можех да остана сама, да се преобразя или да стана невидима, да се измъкна оттук.
Изхвръкнах през вратата и внезапно ме обгърна хладният нощен въздух. Огледах се наоколо задъхана. Стоях на задния паркинг. Бях заобиколена от коли. Наоколо се мотаеха няколко души, които пушеха канабис, но повечето не ми обърнаха внимание. Вратата, през която бях излязла, се отвори и аз се обърнах, очаквайки Роман, но вместо него видях Сет. Изглеждаше разтревожен.
— Стой далече от мен! — предупредих го.
Той вдигна ръце с разтворени длани в успокояващ жест, докато бавно се приближаваше.
— Добре ли си?
Отстъпих две крачки назад и посегнах към чантата си.
— Добре съм. Просто трябва… да се махна оттук… да се махна от него.
Извадих мобилния си телефон с намерението да се обадя на вампирите, но той се изплъзна от ръцете ми и въпреки опитите ми да го хвана, се удари в асфалта със силен трясък.
— По дяволите!
Коленичих и вдигнах телефона, като гледах ужасена счупения екран.
— По дяволите! — повторих.
Сет коленичи до мен:
— Какво мога да направя за теб?
Погледнах го. Лицето му плуваше пред замъгления ми поглед.
— Трябва да се махна оттук. Да се махна от него.
Сет ме хвана за ръката. Смътно си спомнях как ме поведе през няколко пресечки до кола с тъмен цвят. Помогна ми да вляза и потеглихме. Облегнах се назад и се потопих в движението на колата, оставяйки се да ме люшка назад-напред, назад-напред, назад-напред…
— С-с-с-п-при.
— Какво?
— Спри! Веднага!
Той спря и аз отворих вратата, изхвърляйки на улицата съдържанието на стомаха си. Когато свърших, Сет изчака за момент, преди да попита:
— Готова ли си да тръгваме?
— Да.
Но след няколко минути аз пак го накарах да спре и процедурата се повтори.
— Това… пътуване с кола ме убива — изпъшках, щом отново бяхме на път. — Не мога да остана в колата. Движението…
Сет се смръщи и направи рязък завой надясно, който за малко да ме накара да повърна в колата.
— Съжалявам — каза той.
Пътувахме още няколко минути и вече щях да го помоля отново да спре, когато колата застина. Той ми помогна да изляза и аз се огледах наоколо, без да мога да разпозная сградата пред нас.
— Къде сме?
Пред дома ми.
Той ме въведе вътре, направо в банята, където незабавно коленичих и отдадох почит на тоалетната чиния, изхвърляйки много повече течност, отколкото си бях представяла, че има в мен. Неясно усещах, че Сет е зад мен и отмята косата ми. Смътно си спомних, че висшите безсмъртни като Картър и Джером могат повече или по-малко да бъдат засегнати от алкохола според желанието си, и единствено чрез силата на волята си да изтрезнеят. Мошеници.
Не зная колко време съм стояла там на колене, преди Сет нежно да ме изправи.