Покани ме да вляза
- Автор: Линдквист Йон Айвиде
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Покани ме да вляза». Краткое содержание книги:
Дупката зееше черна на няколко крачки от тях. Оскар напрегна всичките си мускули и се замята, внезапно се изви настрани. Мике го изпусна. Оскар увисна в ръцете на Йони и замахна с тоягата към пищялите му; тя за малко да се изскубне от ръката му, когато дървото се удари в крака.
— Ааа, по дяволите!
Йони го изпусна и Оскар падна на леда. Изправи се накрай дупката, стисна клона с две ръце. Йони се държеше за пищяла.
— Скапан идиот! Аз ще те… — тръгна бавно към него, май не смееше да се засили, за да не падне и той самият във водата, като блъсне Оскар. Посочи тоягата. — Остави я, иначе ще те убия, ясно ли ти е?
Оскар стисна зъби. Когато Йони се доближи на малко повече от една ръка разстояние, той замахна с пръчката да го удари по рамото. Йони приклекна и тежкият край на клона го улучи над ухото. Йони полетя като кегла за боулинг, тупна на леда и ревна.
Тогава Мике, който бе останал на няколко крачки зад Йони, заотстъпва, вдигна ръце.
— Ама недей, само се шегувахме… нямаше да…
Оскар тръгна към него, размахваше тоягата с глухо свистене. Мике се обърна и хукна към сушата. Оскар спря, свали тоягата.
Йони се беше свил на кълбо, държеше се над ухото. Между пръстите му се стичаше кръв. Оскар искаше да го помоли за прошка. Не бе имал намерение да го наранява чак толкова. Той клекна до Йони, подпря се на тоягата, мислеше да каже „извинявай“, но преди да отвори уста, видя Йони.
Беше съвсем мъничък, свит като зародиш, хленчеше „ааа, ааа“, а тънка струйка кръв криволичеше към яката на якето му. Той бавно мърдаше глава напред-назад.
Оскар го гледаше учуден.
Тази кървяща дрипа на леда не можеше да му направи нищо. Не можеше да го удари, да го засегне, не. Той дори не беше в състояние да се защити.
Дали да не го ударя още няколко пъти, за да се укроти окончателно?
Оскар се изправи, облегна се на тоягата. Беше се поуспокоил и сега усети, че му се гади. Как можа? Йони сигурно е опасно ранен, щом толкова кърви. Ами ако му изтече кръвта? Оскар пак седна на леда, събу си едната обувка и свали вълнения чорап. Допълзя на колене до Йони, побутна го по ръката, с която се държеше за главата, и подпъхна чорапа.
— На. Вземи.
Йони сграбчи чорапа и го притисна към нараненото си ухо. Оскар погледна напред по леда. Видя да се приближава някой на кънки. Възрастен.
В далечината се чу писък. Писък на дете. Панически писък. Пронизителен вой, към който след секунди се примесиха други викове. Приближаващата се фигура спря. За миг остана неподвижна. После се извъртя и подкара обратно.
Оскар стоеше на колене до Йони, усещаше как снегът мокри коленете му. Йони стискаше очи, хленчеше през зъби. Оскар доближи лице до неговото.
— Можеш ли да ходиш?
Йони отвори уста да каже нещо, но избълва жълтеникавобяла течност, която изцапа снега. Малка част пръсна по ръката на Оскар. Той погледна лигавите капки, които се плъзнаха по ръката му, и сериозно се уплаши. Остави тоягата и хукна към сушата да повика помощ.
Детските писъци откъм болницата се бяха усилили. Затича се към тях.
Господин Авила, Фернандо Кристобал де Рейес-и-Авила обичаше да кара кънки. Да. Едно от нещата, които най-много ценеше в Швеция, бяха дългите зими. Участваше в ски маратона Васа вече десет години, а когато се случеше крайбрежните води да замръзнат, отиваше с колата до остров Гредьо всеки уикенд и караше към Сьодерарм, докъдето имаше лед.
От три години не бяха замръзвали, но тази ранна зима сега му вдъхваше надежда. Разбира се, замръзнеше ли, Гредьо щеше да загъмжи от ентусиасти с кънки, но това ставаше през деня. Фернандо Авила най-много обичаше да се пързаля нощем.
При цялото му уважение към маратона Васа, там човек се чувстваше като една от хиляди мравки в мравуняк, който е тръгнал да мигрира. Друго си беше върху ширния лед сам в лунна нощ. Фернандо Авила не беше никак ревностен католик, но в тези моменти наистина усещаше съществуването на Бог.
Ритмичното стържене на кънките, лунната светлина, придаваща на леда оловен блясък, безкрайният звезден свод, студеният вятър, които биеше в лицето му, вечност, дълбина и космос от всичките му страни. Животът не би могъл да бъде по-велик.
Малко момченце подръпна крачола му.
— Господине, пишка ми се.
Авила се събуди от ледените си сънища и се озърна, посочи му няколко дървета на брега, прострели клони чак над водата, като завеса.