Покани ме да вляза
- Автор: Линдквист Йон Айвиде
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Покани ме да вляза». Краткое содержание книги:
— Огънче? Аха, да. Имам запалка. Как попадна…
— Изтървах го.
Когато стигнаха до портата на гробището, Томи спря, погледна картата: различни парцели, обозначени с букви. Баща му беше в парцел D.
Всъщност всичко това беше тотално откачено. Че изобщо го правят. Изгарят хората, запазват пепелта, заравят я в земята, а после наричат мястото „гроб 104, парцел D“.
Скоро щяха да станат три години. Томи имаше смътни спомени от погребението, ако това се наричаше погребение. Ковчегът и маса хора, които ту плачеха, ту пееха.
Спомняше си, че обувките му бяха твърде големи, обувките на баща му, хлопаха му на краката на път за вкъщи. Страхуваше се от ковчега, седя и се взира в него по време на цялото погребение, сигурен, че татко му ще се надигне и пак ще бъде жив, но… променен.
После две седмици след погребението го мъчеше постоянен страх от зомбита. Особено след стъмване: в сенките му се привиждаше онова изпито създание на болничното легло, което вече не приличаше на баща му. То вървеше към него с протегнати ръце, като по разните филми.
Спря да се страхува след заравянето на урната. Присъстваха само той и майка му, един пазач и един свещеник. Пазачът носеше урната пред себе си с достойна походка, а свещеникът утешаваше майка му. Всичко беше потресаващо смехотворно. Малката дървена съдинка с капак, носена от старчок със син гащеризон; какво общо имаше това с татко му. Всичко приличаше на ужасен блъф.
Страхът му обаче изчезна и с времето отношението на Томи към гроба се промени. Вече се случваше да идва тук сам, присядаше за малко до надгробната плоча и прокарваше пръсти по издълбаните букви на името му. Ето затова идваше. Не го беше грижа за урната в земята, а за името.
Непознатият на болничното легло, урната — това не беше баща му, но името беше на татко му, затова понякога сядаше и чертаеше с показалец по издяланите букви МАРТИН САМЮЕЛСОН.
— Ах, колко красиво! — възкликна майка му.
Томи се огледа.
Навсякъде бяха запалени малки свещички: град, погледнат от самолет. Между гробовете мърдаха тук-там тъмни фигури. Майка му се насочи към гроба на баща му, а фенерът се клатушкаше в ръката й. Томи се загледа в слабия й гръб и изведнъж го обзе жал. Не към себе си, не към майка му, не — към всичко. Към всички хора, които обикаляха сред трепкащите свещички в снега. Самите те бяха просто сенки сред плочите, взираха се в тях, докосваха ги. Толкова беше… тъпо.
Мъртвият си е мъртъв. Няма го.
Но Томи все пак отиде при майка си, клекна до гроба на баща си, докато тя палеше фенера. Не искаше да докосва буквите, когато тя беше с него.
Останаха така за малко, наблюдаваха как от слабия пламък шарките на мрамора пълзят, движат се. Томи не изпитваше нищо освен известно неудобство. Как можа да се включи в тази преструвка? След миг се надигна, за да си тръгне.
Майка му го последва. Май даже избърза. Нека се скъсва от мъка колкото си иска, да остане тук цяла нощ. Но тя го настигна, хвана го под ръка. Той не възрази. Вървяха рамо до рамо и гледаха езерото, което вече хващаше лед. Ако студът се задържеше, след няколко дни щеше да става за кънки.
През цялото време в главата му се въртеше като натрапчив китарен акорд:
Мъртвият си е мъртъв. Мъртвият си е мъртъв. Мъртвият си е мъртъв.
Майка му потръпна, притисна се до него.
— Ужасно е.
— Мислиш ли?
— Да, Стафан ми разказа нещо толкова страховито.
Стафан. Поне сега не можеше ли да се въздържи…
— Хм.
— Знаеш ли за онази къща в Енгбю, дето изгоряла? Жената, която…
— Да.
— Стафан разказа, че са й направили аутопсия. Това ми се струва толкова ужасно. Че го правят.
— Да, да. Разбира се.
Патица вървеше по крехката ледена кора към отвора в леда при отходната яма в края на езерото. Малките рибки, които можеше да се ловят тук през лятото, миришеха на канализация.
— Каква е онази отходна яма? — попита Томи. — От крематориума ли е?
— Не знам. Не искаш ли да чуеш? Неприятно ли ти е?
— Не, не.
И тя заразказва, докато се прибираха към вкъщи през гората. След малко Томи се заинтересува, започна да задава въпроси, на които майка му не можеше да отговори; знаеше само това, което бе споделил Стафан. Да, Томи разпитваше така подробно, прояви такъв интерес, че Ивон съжали, задето изобщо му бе споменала.