Покани ме да вляза
- Автор: Линдквист Йон Айвиде
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Цветанова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Покани ме да вляза». Краткое содержание книги:
— Можеш да отидеш ей там.
Детето изви очи към дърветата.
— На леда?
— Да. Какво толкова? Ще стане нов лед. Жълт.
Момченцето го изгледа сякаш беше побъркан, но се запъти към дърветата.
Авила се огледа, за да провери дали някои от по-големите не бяха се отдалечили твърде много от брега. Набра скорост да стигне до място, откъдето да има пълен обхват. Преброи децата. Точно така. Девет. Плюс онова, дето пикаеше. Десет.
Погледна в другата посока, към залива Кварнвикен, и се спря.
Там ставаше нещо. Няколко души се движеха към нещо подобно на дупка в леда, оградена с разпръснати дръвчета. Докато стоеше така и гледаше, групата се раздели и той видя, че единият държи някаква сопа.
Замахна с нея и другият падна. Дочу рев. Обърна се, провери групата си още веднъж, после се втурна към онези при залива. Единият вече тичаше към сушата.
Тогава чу писъка.
Пронизителен детски писък откъм неговата група. Спря така рязко, че изпод кънките му пръсна сняг. Беше разбрал, че онези при дупката бяха от по-големите деца. Може би Оскар. Ще се оправят. А в неговата трупа имаше малки.
Писъкът стана по-силен и докато обръщаше, за да побърза натам, чу и други гласове.
Cojones!
Само за миг ги остави и нещо се е случило. Дано не се е пропукал ледът. Бързаше с всичка сила, сняг летеше изпод кънките му. Вече виждаше, че няколко деца се бяха насъбрали и пищяха в хор, сякаш ги колят, други се втурнаха към тях. Видя и как някакъв възрастен се спускаше към водата откъм болницата.
След няколко мощни последни замаха се озова при децата и спря така рязко, че лед полетя към якетата им. Не разбираше. Всичките се бяха събрали при завесата от клони, гледаха нещо в леда и крещяха.
Плъзна се към тях.
— Какво има?
Едно от децата посочи надолу, някаква буца беше заседнала в леда. Приличаше на кафява замръзнала туфа трева с червена пукнатина от едната страна. Или на прегазен таралеж. Наведе се над буцата и видя, че беше глава. Замръзнала в леда глава, от която само темето и горната част на челото стърчаха над повърхността.
Момчето, което беше изпратил да пишка, седеше на леда на няколко метра разстояние и хлипаше.
— Ааа, аз я връхлетяааах…
Авила се изправи.
— Всички да се махат! Всички отиват на брега веднага!
Децата също изглеждаха смръзнати в леда, малките продължаваха да крещят. Той грабна свирката си и я наду мощно два пъти. Писъците спряха. Направи няколко крачки, за да застане зад децата и да ги избута към брега. Те не се възпротивиха. Остана само едно момче от пети клас, наведе се любопитно над буцата.
— Ти също!
Авила го повика с ръка. Като стигнаха до брега, каза на жената от болницата:
— Повикайте полиция. Линейка. Има човек, замръзнал в леда.
Жената хукна обратно към болницата. Авила преброи децата, едно липсваше. Момчето, което се бе натъкнало на главата, все още седеше на леда, закрило лице с ръце. Авила се плъзна до него и го повдигна. Детето се извъртя, прегърна го. Той го обхвана като нещо чупливо и го отнесе на брега.
— Може ли да се говори с него?
— Но той не говори.
— Не, но нали разбира какво му се казва.
— Вероятно, обаче…
— Само за миг.
През мъглата в окото си Хокан видя как някакъв в тъмни дрехи издърпа стол и седна до леглото му. Не можеше да различи лицето му, но най-вероятно беше залепил подобаваща неутрална физиономия.
През последните дни Хокан се бе унасял и изплувал от някакъв червен облак, насечен от тънки линии. Знаеше, че го бяха упоявали няколко пъти, оперираха го. Сега за първи път беше в пълно съзнание, но не знаеше колко дни бяха минали, откакто е тук.
Тази сутрин разучи новото си лице с действащата ръка. Цялото беше покрито с нещо като гумирана превръзка, но от очертанията под нея, които въпреки болката проследи с върховете на пръстите си, той разбра, че вече няма лице.
Хокан Бенгтсон не съществуваше. Останало бе само неизвестно тяло в болнично легло. Разбира се, щяха да успеят да го свържат с второто му убийство, но не и с предишния или сегашния му живот. С Ели.
— Как си?
Благодаря, добре, господин полицай. Прекрасно. Лицето ми изгаря като от напалм, но иначе всичко е наред.
— Да, разбирам, че не можеш да говориш, а можеш ли да кимнеш, ако чуваш какво казвам? Можеш ли?