Бялата кралица

— Обърнете се! Обърнете се! — някой изревава в паника, а друг глас изкрещява: — Прегрупирайте се! Прегрупирайте се! Отстъпете! — и заповедите са правилни, но гласовете са изпълнени с паника и мъжете побягват от врага Йорк пред тях, за да намерят друга армия зад себе си. Не могат да разпознаят съюзниците си. Мислят си, че са обкръжени и превишавани по численост, и изправени пред сигурна смърт, така че куражът бързо ги напуска.

— Де Виър! — изкрещява граф Оксфорд, когато вижда войниците си да атакуват собствената му страна. — Де Виър! За Ланкастър! Стой! Стой! В името Божие, стойте! — Но е твърде късно. Онези, които сега разпознават знамето на граф Оксфорд с Лъчистото слънце и виждат Де Виър да разполага оръдията си наоколо сред суматохата, и да крещи на войниците си да се подредят, решават, че той е станал изменник и е преминал на другата страна насред битката — както често се случва — и онези, които са достатъчно близо, негови стари приятели, се нахвърлят върху него като побеснели кучета, за да го убият като нещо по-лошо от враг: предател на бойното поле. Но в мъглата и хаоса повечето войски на Ланкастър знаят единствено, че пред тях има неназован враг, който настъпва с пълчища войници, а сега в гръб се е появила нова армия, и тъмнината и мъглата по пътя могат да крият какво ли не още. Кой знае колко ли войници ще изникнат от реката? Кой знае какъв ужас може да призове Едуард, женен за вещица, от реките, потоците и ручеите? Те чуват шумовете на битката и писъците на ранените, но не могат да видят господарите си, не могат да разпознаят командирите си. Бойното поле се измества: те не могат дори да са сигурни кои са другарите им в зловещия полумрак. Стотици захвърлят оръжията си и хукват да бягат. Всички знаят, че в тази война няма да се вземат пленници. Равносилно на смърт е да си на губещата страна.