Бялата кралица

Едуард все още е в сърцето на битката; но усеща, че губи позиции, отстъпвайки назад от пътя, докато хората на Уорик ги притискат все по-силно и по-силно. Той започва да усеща чувството на поражение и това е ново за него: то има вкус на страх. Той не вижда нищо в мъглата и тъмнината освен нападателите, които излизат един след друг от мъглата пред него, и реагира с инстинктите на слепец на прилива на мъже, които връхлитат отново и отново, и отново с мечове или брадви, а понякога и със сърпове.

Той мисли за съпругата си и невръстния си син, които го чакат и зависят от неговата победа. Няма време да мисли какво ще стане с тях, ако се провали. Усеща около себе си собствените си войници, които се огъват, сякаш запратени назад само от тежестта на напиращите допълнителни войници на Уорик. Чувства как се изпълва с умора при неудържимото приближаване на враговете си, усеща постоянния порив да замахва, да мушка, да пронизва, да убива или да бъде убит. В ритъма на изпитанието той зърва — толкова ярко, че е почти като във видение — брат си Ричард: той замахва, пронизва с копието си, продължава до безспир; и въпреки това усеща как ръката, с която държи меча, се уморява и отпада. Представя си Ричард сам на бойно поле как посреща нападение без приятел до себе си, това го изпълва с гняв и той изревава:

— Йорк! Бог и Йорк!

Де Виър от Оксфорд, който извежда войските си на бойното поле тичешком, дава заповедта за атака, когато вижда бойния ред пред себе си, с очакването да отведе войниците си в тила на бойните линии на Йорк, знаейки, че ще обърне редиците им надолу с главата, когато излезе от мъглата и връхлети върху тях по-добре от свежи подкрепления поддръжници на Ланкастър, по-ужасяващо от засада. В тъмнината те се втурват с извадени и вече окървавени мечове и оръжия в тила, но не на войниците на Йорк, а на собствената му армия, бойната линия на Ланкастър, която е отклонила битката и слиза от хълма. „Предател! Измяна!“, крещи един мъж, намушкан в гръб, който се оглежда и вижда Де Виър. Един офицер от армията на Ланкастър поглежда през рамо и вижда вдъхващата най-голям ужас гледка на бойното поле: нови войници, задаващи се откъм тила. В мъглата не може да види ясно знамето, но съзира, сигурен е, че съзира. Слънцето във възход, знамето на Йорк, веещо се гордо над новите войски, които се стичат по пътя от Барнет с извадени пред тях мечове, размахващи бойни брадви, със зинали уста, докато надават гръмък рев в мощното си нападение. Той погрешно взема знамето с Лъчистото слънце на Оксфорд за емблемата на Йорк. Пред него и хората му стоят войници на Йорк, които ги притискат здраво, биещи се като хора, които нямат какво да губят, но все повече и повече от тях излизат от мъглата в гръб като армия от привидения: това е повече, отколкото някой човек може да понесе.