Бялата кралица
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Cousins' War #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 978-954-365-081-1
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Бялата кралица». Краткое содержание книги:
Отварям кутията си за бижута и изваждам черния емайлиран медальон. Натискам малката закопчалка и го отварям. Две имена — Джордж, херцог Кларънс и Ричард Невил, граф Уорик — са написани на парчето хартия, откъснато от последното писмо на баща ми. Писмото, което той написа на майка ми, изпълнен с надежда, говорейки за откуп, без изобщо да си представя, че тези двама души, които беше познавал през целия си живот, ще го убият без никаква по-основателна причина. Скъсвам го наполовина и смачквам в ръката си късчето, на което пише „Ричард Невил, граф Уорик“. Дори не си правя труда да го хвърля в огъня. Оставям го да падне на пода и го стъпквам в тръстиките, с които е настлан. То може да се превърне в прах. Името на Джордж прибирам обратно в медальона и в кутията си за бижута.
— Джордж няма да оцелее — казвам решително. — Дори ако сама трябва да притисна възглавница върху лицето му, когато спи в постелята си под моя покрив като гост в собствения ми дом, като обичан сродник на моя съпруг. Джордж няма да оцелее. Един син на династията Йорк не е в безопасност. Ще го видя мъртъв. Може да спи сладко в леглото си в Тауър, и въпреки това аз ще го видя мъртъв.
Имам два дни с Едуард, когато той се завръща от битката — два дни, в които се преместваме отново в кралските покои в Тауър, които са набързо почистени, а нещата на бедния Хенри — захвърлени настрана. Хенри, бедният безумен крал, е върнат в старите си покои с решетките на прозорците и коленичи за молитва. Едуард се храни, сякаш е гладувал в продължение на седмици, излежава се като Мелузина в дълбоката вана, обладава ме безмилостно, без никаква нежност, обладава ме така, както войник платена блудница — и спи. Събужда се само за да оповести пред гражданите на Лондон, че разказите за оцеляването на Уорик са неверни: той е видял с очите си тялото му. Бил е убит, докато е бягал като страхливец от битката, и Едуард нарежда останките му да бъдат изложени в катедралата „Сейнт Пол“, за да няма съмнение, че е мъртъв.
— Но няма да позволя гавра с трупа му — казва той.
— Забучиха главата на баща ни на един от шиповете на оградата пред портата на Йорк — напомня му Джордж. — С книжна корона на главата. Ние би трябвало да забучим главата на Уорик на кол на Лондонския мост, да разсечем трупа му на четири и да го разпръснем из кралството.
— Хубав план предлагаш за тъст си — отбелязвам. — Няма ли съпругата ти да се разстрои малко, докато разчленяваш тялото на баща ѝ? Освен това, мислех, че си се заклел да го обичаш и следваш…
— Уорик може да бъде погребан с почести от семейството си в абатството Бишам — постановява Едуард. — Ние не сме диваци. Не воюваме с мъртви тела.
Имаме на разположение две денонощия заедно, но Едуард е нащрек в очакване на пратеник и държи отряда си въоръжен, а после пратеникът пристига. Маргарет Анжуйска е слязла на суша в Уеймът, твърде късно за да подкрепи съюзника си, но готова да се бие за каузата си сама. Веднага получаваме доклади за надигането на Англия. Лордове и скуайъри, които не свикаха хората си в подкрепа на Уорик, смятат за свой дълг да подкрепят кралицата, когато тя пристига, въоръжена за битка, а съпругът ѝ Хенри е задържан от нас, нейните врагове. Хората започват да говорят, че това е последната битка, онази, която ще реши изхода от войната. Уорик е мъртъв, няма посредници. Това е сблъсък между кралицата от рода Ланкастър и крал Едуард; кралската фамилия Ланкастър срещу кралската фамилия Йорк. Всеки човек във всяко село в кралството трябва да направи избор: и мнозина избират нея.
Едуард нарежда на своите лордове във всички графства да се явят при него в пълно въоръжение с всичките си хора, настоява всеки град да му изпрати войници и пари, за да им плати: не освобождава от задължения никого.
— Трябва да замина отново — казва на разсъмване. — Пази сина ни, каквото и да се случи.
— Пази се — отвръщам аз. — Каквото и да се случи.
Едуард кимва, улавя ръката ми, притиска дланта ми към устните си и сгъва пръстите ми върху целувката.
— Знаеш, че те обичам — казва той. — Знаеш, че днес те обичам толкова, колкото те обичах, когато стоеше под дъба, нали?
Кимвам. Не мога да продумам. Говори като човек, който се сбогува.
— Добре — продължава той отривисто. — Нали помниш, че ако нещата се объркат, трябва да отведеш децата във Фландрия? Помниш ли името на собственика на малката лодка в Турне, където трябва да отидеш и да се укриеш?