Бялата кралица

Оръдията изревават пак и Ричард се приближава: конят му е черен в мрака, почти невидим.

— Това ти ли си, братко? Не виждам нищо. Изстрелите минават точно над главите ни, хвала на Бога. Той няма представа къде сме. Сгрешил е обхвата: мисли, че сме на половин миля по-назад.

— Кажи на мъжете да пазят тишина и няма да разбере до сутринта — заповядва Едуард. — Ричард, кажи им, че трябва да се спотайват: никакви светлини, никакви огньове, пълна тишина — брат му кимва и отново поема в мрака. Едуард прави знак на Антъни да се приближи: — Вземи Ричард и Томас Грей и се отдалечете поне на една миля; запалете два-три малки огъня на известно разстояние един от друг — искам да изглежда все едно сме на лагер там, където се стреля. После се отдалечете. Предоставете им някакъв прицел. Дори огньовете да загаснат, не се връщайте да ги разпалвате, рискувайки да ви улучат. Просто накарайте хората на Уорик да си мислят, че сме далече.

Антъни кимва и тръгва.

Едуард плавно се смъква от коня си Фюри и един паж пристъпва напред, и поема юздата.

— Погрижи се да го нахранят, свали му седлото и свали юздечката от муцуната му, но остави юздата — нарежда Едуард. — Дръж седлото при себе си. Не знам колко дълга нощ ни предстои. А после можеш да си починеш, момче, но не за дълго. Конят ще ми трябва готов поне един час преди зазоряване, може би дори по-рано.

— Да, сир — казва момчето. — Раздават храна и вода за конете.

— Кажи им да го правят тихо — повтаря кралят. — Кажи им, че аз съм заповядал.

Пажът кимва и отвежда коня малко надалече от мястото, където стоят лордовете.

— Сложете постове — обръща се Едуард към Хейстингс. Оръдията изревават отново и двамата събеседници трепват при звука им. Чуват свиренето на снарядите над главите си, а после — глухият звук от тупване, когато падат твърде на юг, доста зад линията на скритата армия. Едуард се подсмихва: — Няма да спим много, но те няма да спят въобще — казва той. — Събудете ме след полунощ, около два.

Едуард смъква плаща от раменете си и го разстила на земята. Сваля шапката от главата си и покрива с нея лицето си. След минути, въпреки постоянния рев на оръдията и глухото падане на снарядите, заспива. Хейстингс сваля собствения си плащ и го намята, по-нежно от майка, върху спящия крал. Обръща се към Джордж, Ричард и Антъни.

— По една двучасова смяна всеки? — пита той. — Аз ще поема тази, а после ще събудя теб, Ричард; двамата с Джордж можете да наглеждате мъжете, и да разпратите съгледвачи, после ти, Антъни.

Тримата мъже кимват.

Антъни се загръща с наметалото си и ляга близо до краля.

— Джордж и Ричард заедно? — тихо пита Антъни.

— Нямам почти никакво доверие на Джордж — казва тихо Хейстингс. — Но на младия Ричард бих поверил живота си. Той ще задържи брат си на наша страна, докато към битката се присъединят още наши сили, ако е рекъл Господ.