Бялата кралица

— Вземи Фюри — казва тихо Едуард на пажа. — Ще се бия спешен. Донеси ми бойната брадва и меча — другите лордове — Антъни, Джордж, Ричард и Уилям Хейстингс — вече са въоръжени в очакване на обстрела и ужаса на деня, конете им са изведени от обсега на битката, оседлани и с поставени юзди, подготвени — макар никой да не го казва — за бягство, ако всичко се обърка, или за щурм, ако нещата минат добре.

— Готови ли сме вече? — обръща се Едуард към Хейстингс.

— По-готови отвсякога — казва Уилям.

Едуард хвърля поглед нагоре към хребета, и внезапно казва:

— Бог да ни е на помощ. Сгрешили сме.

— Какво?

Мъглата се е прояснила само за миг, и показва на краля, че е строил войските си не срещу войниците на Уорик, така че двете армии да са една срещу друга, а твърде наляво. Срещу целия десен фланг на Уорик няма нищо. Сякаш армията на Едуард е по-къса с една трета от необходимото. Армията на Едуард стърчи леко вляво. Неговите хора там нямат враг: когато се хвърлят напред, те няма да се натъкнат на съпротива и ще нарушат реда на строя, а отдясно строят е твърде къс.

— Твърде късно е да се прегрупираме — решава той. — Бог да ни е на помощ, ако започваме погрешно. Надуйте тръбите, удари нашият час.

Бойните знамена се вдигат, флаговете са отпуснати във влажния въздух, появявайки се от мъглата като гора, внезапно останала без листа. Тръбите изревават, плътно и приглушено в тъмнината. Още не се е зазорило, и заради мъглата всичко изглежда странно и объркващо.

— Нападайте — казва Едуард, макар че армията му едва вижда неговия враг, и настъпва един миг на мълчание, в който той усеща, че войниците са също като него притиснати под тежестта на плътния въздух, смразени до кости от мъглата, болни от страх.

— Атака! — изревава Едуард и с усилие си пробива път нагоре, докато войниците му го следват с рев към армията на Уорик, който, стреснат и изтръгнат от съня си, напрягайки поглед, може да ги чуе, че наближават и да ги зърва от време на време, но не може да е сигурен в нищо, докато, сякаш направила пробив през стена, армията на Йорк заедно с краля, извисяващ се начело като кула, размахващ бойна брадва, връхлита върху тях като ужасяващо пълчище великани, изникнали от тъмнината.

В центъра на бойното поле кралят настъпва напред, а привържениците на Ланкастър отстъпват пред него, но по фланга — онзи фатално празен десен край — привържениците на Ланкастър могат да връхлитат, превишавайки по численост биещата се армия на Йорк. В тъмнината и мъглата малочислените войници на Едуард започват да падат, когато левият фланг на армията на Уорик напира надолу по хълма и с мушкане, удари с бойни тояги, ритане и обезглавяване си проправя път все по-близо и по-близо до ядрото на привържениците на Йорк. Един войник се обръща и побягва, но успява да се отдалечи едва на две крачки, преди главата му да се пръсне, разбита от силно замахване на боздуган, но този първи опит за бягство поражда друг. Друг войник от привържениците на Йорк, виждайки как още и още мъже се изсипват надолу по хълма към тях и без другар до себе си, се обръща и пристъпва на две крачки в безопасността и закрилата на мъглата и тъмнината. Следва го друг, после трети. Един пада, пронизан със сабя в гърба, а другарят му поглежда назад, с лице, внезапно пребледняло в мрака, а после хвърля оръжието си и побягва. По цялото протежение на строя мъжете се колебаят, хвърлят погледи зад гърба си към изкусителното убежище на тъмнината, поглеждат напред и чуват мощния рев на врага си, който усеща победата, който едва вижда ръцете пред лицето си, но може да усети мириса на кръв и страх. Левият фланг на Ланкастър, който не среща никаква съпротива, хуква надолу по хълма и десният фланг на Йорк не се осмелява да остане на място. Те пускат оръжията си и хукват като елени, побягват като стадо, разпръсвайки се в ужас.