За честта на Прици

Когато Чарли отиде в офиса, намери бележка да се обади на Амалия Сестеро.

— Амалия, здравей!

— Той иска да дойдеш и да обядваш с него днес, Чарли.

— Разбира се. Чудесно.

Чарли усещаше, че няма да бъде чудесно. След толкова години неочаквано започна да се среща с дон Корадо твърде често.

След всяка среща нещата се влошаваха.

— Той обича да обядва късно. В два часа, нали?

— Разбира се, чудесно. Много добре, Амалия.

Айрин взе такси от летището в Лос Анджелийс до хотел „Бевърли Уилшър“. От там тя отиде пеша до офиса си и провери телефонните секретари. Нямаше никакви обаждания. Приближи се до прозорците и дръпна завесите. Беше блестящ слънчев ден и тя се запита как може да се живее в Бруклин, в една дупка с две стаи, когато разполагаха с такава разкошна къща като нейната, сред такава чистота и толкова слънце. В един прекрасен ден беше открила, по дяволите, какво е любовта и когато я откри, на любовта на момчето тя отвърна с любов. Никога не беше изпадала в такава беда. Най-големият бандит в страната посягаше на парите й. Полицейският отдел в Ню Йорк я търсеше, като че ли беше бубонна чума. Нямаше да й бъде лесно да отговаря, ако я хванат, нито пък адвокатите на Прици биха могли да я измъкнат. И всичко това заради някаква мръсотия, наречена любов. Тя беше зарязала приятна, лека работа, великолепна къща в най-хубавия климат на света, заради тази любовна глупост. Искаше й се Маркси да се върне. Той беше бита карта и безполезен, но с него живя в безопасност седемнайсет години. Те успяха, а сега трябваше да извади петстотин и четиридесет хиляди долара от нейните собствени пари и да захвърли договор за сто хиляди. Всъщност да ги връчи на един от най-богатите хора в страната. И защо? Защото той иска така и защото ще я унищожи, ако тя не го стори. Законът искаше да я изиграе. Лошите приятели искаха да я изиграят. Господи, шестстотин и четиридесет хиляди долара!