За честта на Прици

— Здравей, Каско! Винсънт е. Как я карате?

— Здрасти, Винсънт.

— Днес идвам в Ню Йорк. Има нещо, за което трябва да поговорим.

— Къде да се видим?

— Какво ще кажеш да хапнем заедно?

— Дадено. При „Павоне Азуро“53. Един часа.

Каско беше стар приятел. Може би шест години по-възрастен от Винсънт. Бяха се заклели през една и съща година, 1935. По време на обяда си разказваха стари спомени, припомняйки си подробностите за хората и делата, които мислеха, че вече сигурно са забравили. Когато си пиеха кафето, Винсънт сподели, че четири от неговите момчета са ограбили магазин за кожени изделия на територията на семейство Бока и поиска разрешение да дели плячката.

— Ами, щом казваш. Това е наша територия, Винсънт. Така че би трябвало да постъпим както обикновено.

— Разбира се. Дадено. Лично ще се разпоредя.

След като уточниха подробностите за разпределянето на плячката от обира, Винсънт заяви:

— Искам да се свържа с най-добрия наемен убиец. Дай ми телефонния му номер.

— Анджело Партана им има телефоните.

— Зная — каза Винсънт.

— Добре, ако искаш най-добрия, ще струва пари.

— Колко?

— Около седемдесет и пет хиляди долара.

— Трябва ми номера, Каско.

— Имаш го. Номерът е в Канзас сити. А, и изпълнителят е жена.

Вагоне го надраска от вътрешната страна на кибрита.

— Жена, но тя е най-добрата.

Винсънт влезе в една телефонна кабина в хотел „Рузвелт“, насред града, и набра номера в Канзас сити. Автоматичното реле прехвърли повикването на апарата в Бевърли Хилз. Чу се глас: „Това е телефонен секретар. Моля оставете вашето съобщение след като чуете сигнала.“ Сигналът се чу и Винсънт каза: „Елате на среща, ъ-ъ, в малкия парк, Парк Пейлей, на Петдесет и пета улица от Пето авеню в Ню Йорк. Пълен хонорар. До себе си на пейката ще имам, ъ-ъ, един брой «Попюлър Меканикс»54, така че ще ме разпознаете. Вторник, девет и двайсет сутринта на първи септември.“ Той затвори.

Винсънт отиде в Парк Пейлей в 9:05 часа, за да бъде сигурен, че ще намери пейка. Всички бяха свободни. Айрин влезе в парка в девет и петнадесет. Поколеба се само за миг, когато видя кой беше клиентът, след това си спомни, че Винсънт никога не беше я виждал, така че не можеше да я разпознае като съпруга на Чарли.

Тя отиде направо до пейката и седна.

— Някой да е чувал за „Народен занаятчия“? — попита тя учтиво.

— Ти ли си наемникът? — попита Винсънт.

— Да.

— Добре. Колко?

— Зависи. Някои са лесни, други са трудни. На кого искаш да видя сметката?