Търсенето на скритата истина

- Е? Не знам откъде знаеше името ми - той харесваше играта на „може би“. И аз можех да играя. - Може би знае имената на всички. Не знам какво целиш, но Книгата ме отблъсква. Едва мога да я доближа. Аз съм твърде добра, а тя е твърде зла.

- Наистина ли - не би могъл да го каже по-сухо.

- Какво имаш предвид с това „наистина ли“? - попитах отбранително.

- Доброто и злото са просто различните страни на монетата, Мак. Ако се хвърля във въздуха достатъчно високо, лесно може да падне, обърната на грешната страна. Може би Книгата знае нещо за теб, което те прави различна. Кара я да те иска. Кара я да мисли, че ако ти обърнеш страната, ще струваш повече за нея отколкото всички ние.

Това, което той казваше, нямаше смисъл. И от него ме побиваха тръпки.

- Например? И ако е така, тогава защо не ме е взела вече? Имаше много възможности.

- Даррок изчака търпеливо да дойде идеалният момент. Може би още не ти е позволено да се обърнеш. Вечният живот възпитава вечно търпение. Ако си живял достатъчно дълго, може да чувстваш, че ако днес ти е забавно, то днес е добре. Всяко усещане за правилно и грешно, всякакъв морал, всякаква ценност може да спрат да съществуват.

С изключение на две категории, които да обхващат всичко: застой и промяна - класическият начин на мислене на Фае. Разбира се, безсмъртието би направило това.

- Значи мислиш, че Книгата се забавлява, като чака подходящия момент да нападне? Събуди се! Никога няма да има подходящ момент да нападне мен.

- Надменността, подобно на гнева, често е фатален дефект.

- Даррок ме изгуби. Не получи това, което искаше. Още стоя. И още се боря. И никога няма да обърна страните - казах студено.

- Все още стоиш благодарение на тази, Мак - той кимна към стаята, в която се взираше. - Не го забравяй! Никога не съм виждал нещо като нея, а съм виждал много.

Застанах до него и се загледах в стаята. Отблизо можех да различа форми. Дани беше между четирима мъже, въртеше се безспирно с вдигнат меч и ръмжеше.

- Ако я нараниш, ще те убия - казах му. Нямаше значение, че беше с цяла стъпка по-висок от мен и два пъти по-тежък.

- Тя каза същото за теб.

Внезапно Дани премина в хиперскорост, после всички изчезнаха, а после там отново беше Дани, обкръжена от четирима мъже.

- Не е спряла да опитва да се измъкне, откакто я вкарах там. Чудя се колко дълго може да оцелее.

Не много дълго без храна, но нямах намерение да му го казвам. Погледнах към него.

Той обърна лице към моето и погледна надолу. Красив, смразяващ мъж. Очите му бяха най-ясните, които бях виждала. Този мъж не страдаше от конфликти със себе си. Нямаше проблем да е това, което е.

Гледахме се.

- Черното ти отива - промърмори той. - Баронс виждал ли те е така?

- Вечно търпение - промърморих в отговор. Вратовръзката му беше разхлабена и през разтворената яка на бялата му риза видях врата му, целия в плетеница от белези. Имаше един дълъг, гадно изглеждащ, който се извиваше от вляво от рамото до ухото. Нямах нужда от медицинска сестра, за да ми каже, че много отдавна се е излекувал от рана, от която повечето мъже биха умрели. Колко отдавна? - Днес развеселява ли те, Риодан?