Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Онова, което той нареди, бе сторено с мен и, слава Богу, аз припаднах преди да са свършили.
Нямам представа колко по-късно е било, когато се свестих в пълен мрак и усетих ужасната болка в главата си. Може би тогава съм произнесъл проклятието си, а може да е било и докато нажежените железа са потъвали в очите ми. Не си спомням. Но знаех, че Ерик никога няма да бъде спокоен на трона си, защото проклятие от принц на Амбър, произнесено в пристъп на ярост, винаги се сбъдваше.
Дращех с нокти по сламата в пълния мрак на килията, ала сълзите не идваха. Това беше най-ужасното. След време — само боговете знаеха колко — отново потънах в сън.
Когато се събудих, болката все още не ме бе напуснала. Изправих се на крака. Започнах да измервам големината на килията си. Четири крачки на ширина, пет — на дължина. В пода имаше дупка за клозет, а в ъгъла — сламеник. Вратата бе снабдена с тесен процеп в долния край и пред него напипах поднос, върху който имаше парче клисав хляб и шише с вода. Ядох и пих, но не се почувствах ободрен.
Болката в главата ми бе непоносима и не успявах да намеря покой.
Спях, колкото можех повече и никой не идваше да ме види. Събуждах се, кръстосвах килията, опипвах за храна и я изяждах, когато я намирах. Спях, колкото можех повече.
След седем преспивания болката в очните ми кухини затихна. Мразех този мой брат, който бе крал на Амбър. По-добре да ме беше убил.
Питах се каква ли е реакцията сред хората, но нямаше как да разбера.
Когато мракът достигнеше Амбър, обаче, Ерик щеше да съжалява. Това поне го знаех и то ми беше утеха.
Така започнаха моите дни в тъмнина и аз не разполагах с никакви средства за измерването им. Дори да имах очи, не бих могъл да различа деня от нощта в тази килия.
Времето вървеше по пътя си, без да ми обръща внимание. Имаше моменти, когато ме обливаше пот и направо ме втрисаше от това. Дали бяха минали три месеца? Или няколко часа? Седмици? А може би години?
Загубих всякаква представа за времето. Спях, крачех напред-назад (знаех точно къде да поставям краката си и къде да се обръщам) и разсъждавах за нещата, които бях направил и за онези, които бях пропуснал да направя. Понякога сядах с кръстосани крака и дишах бавно и дълбоко, като изпразвах съзнанието си и го задържах така колкото можех по-дълго. Това помагаше — да не мисля за нищо.
Ерик беше умен. Макар силата още да живееше в мен, сега тя бе безполезна. Сляп човек не може да се движи сред Сенките.
Брадата ми бе пораснала до гърдите и косата ми беше дълга. В началото непрекъснато бях гладен, но след време апетитът ми се стопи. Понякога ми се завиваше свят, ако се изправех прекалено рязко.
Все още можех да виждам в кошмарите си, ала от това ме болеше дори повече, когато се събуждах.
По-късно, обаче, се почувствах някак чужд на събитията, довели ме дотук. Сякаш те се бяха случили на друг човек. А това също беше вярно.
Много бях отслабнал. Можех да си представя как изглеждам, блед и кльощав. Не успявах дори да заплача, въпреки че на няколко пъти бях изпитвал желание. Нещо не беше наред със слъзните ми канали. Ужасно бе, че човек можеше да бъде докаран дотам.
После един ден откъм вратата се чу слабо подраскване. Не му обърнах внимание.
То се повтори и аз пак не реагирах.
Тогава чух някой да прошепва името ми, с въпросителен тон.
Пресякох килията.
— Да? — отговорих.
— Аз съм, Рейн — каза гласът. — Как се чувстваш?
При този въпрос се разсмях.
— Прекрасно! Тук е направо страхотно! — рекох. — Всяка вечер стек, шампанско и танци с момичета. Господи! Трябва да дойдеш и ти някой път!
— Съжалявам — каза той, — че нищо не мога да направя за теб — и почувствах болката в гласа му.
— Знам — отговорих.
— Бих го направил, ако можех — продължи Рейн.
— И това знам.
— Донесох ти нещо. Заповядай.
Малката вратичка в долния край на вратата леко изскърца, когато на няколко пъти хлътна навътре.
— Какво е това? — попитах аз.