Магьосникът

На двеста-триста колела от Кендълтън, по пътя на Лъча, нивото на радиацията и концентрацията на токсични вещества в почвата бързо спадаха. Там релсата на влака се спускаше на по-малко от три метра над земята и една кошута, която не изглеждаше съвсем мутирала, изскочи от боровите гори, за да пие от потока, където водата се бе пречистила сама.

Всъщност кошутата не беше нормална — от средата на корема й висеше недоразвит пети крак, досущ цицка. Поклащаше се напред-назад, докато животното вървеше, а от лявата страна на муцуната надничаше млечнобяло, сляпо трето око. И все пак тя можеше да ражда и нейната ДНК беше в сравнително добро състояние за мутант дванайсето поколение. През шестте си години живот тя бе родила три малки, които оживяха. Две от еленчетата бяха не само жизнеспособни, но и нормални — „пъстър добитък“, както би се изразила леля Талита от Ривър Кросинг. Третото, ревящ изрод без кожа, беше убито от баща си.

Светът — или поне тази част от него — бе започнал да се самолекува.

Кошутата потопи муцуна във водата и започна да пие, после вдигна глава. Очите й се отвориха широко. От устата й се стичаха капки. В далечината се разнесе тихо бръмчене, след миг се появи ярка светлина. Кошутата усети нещо нередно, но макар че рефлексите й бяха бързи, а светлината — все още отдалечена на много колела, за нея нямаше шанс да избяга. Преди да свие мускулите си, далечната искра прерасна в изпепеляващо вълче око, което изпълни потока и поляната с блясъка си. Заедно със светлината дойде и подлудяващото бръмчене на свръхмощните двигатели на Блейн, движещ се с пълна скорост. Над бетонното възвишение, където бе монтирана релсата, трептеше мъгляво розово сияние — пъстра дъга от прахоляк, камъни и малки разчленени животни, а зад тях — вихрушка от листа. Кошутата бе мигновено убита от ударната вълна при преминаването на влака. Тъй като беше твърде голяма, за да бъде всмукана във въздушната диря на Блейн, беше тласкана напред в разстояние на почти седемдесет метра. От муцуната и копитата й още капеше вода. По-голямата част от кожата на безкостния й пети крак бе откъсната от тялото и Блейн я повлече след себе си като разкъсана дреха.

За миг настъпи тишина, после свръхзвуковата бомба нахлу като шумно същество, закъсняло за сватбено тържество. Раздра тишината и повали някаква мутирала птица — може би гарван, който умря във въздуха, полетя надолу като камък и падна в потока.

В далечината блещукаше смаляващо се червено око: стоповете на Блейн.

Пълната луна се показа иззад плътния облак, обагряйки поляната и потока крещящи цветове като на фалшиви скъпоценни камъни. Луната имаше лице, но не такова, каквото биха искали да гледат влюбените. Приличаше на череп, като онези в хотел „Травълърс“ в Кендълтън. Насмешливо наблюдаваше малкото все още живи същества, борещи се долу, на земята. Преди светът да се промени в Гилеад, пълната луна в деня на края на годината се наричаше Демонска луна и да гледаш право в нея се смяташе за лоша поличба.