Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
— Нещо от това, което виждаш наоколо, да ти навява някакви определени мисли? — попитах аз.
— Не — отговори Джърт.
Продължихме, преминавайки край една тясна странична ниша, в която лежаха три човешки скелета. В известен смисъл това бяха първите реални признаци за наличието на някакъв живот от самото начало на това налудничаво пътуване.
Джърт бавно поклати глава.
— Чудя се дали все още се движим между Сенките — каза той, — или по-скоро напуснахме онова място и се озовахме в някоя определена Сянка, още щом влязохме в тези пещери.
— Бих могъл да проверя като опитам да призова Логрус — подхвърлих аз и тутакси си заслужих едно рязко вливане на Фракир в плътта на китката ми. — Но отчитайки сложния, метафизичен характер на ситуацията, бих предпочел да не го правя.
— Погледни само колко многоцветни са минералите по стените тук. На онова място като че ли преобладаваха монохромните пейзажи. Не че ми дреме особено за декорите. Искам само да кажа, че май се добрахме до нещо като победа в играта.
Посочих пода.
— Докато това светещо чудо все още се вижда, нищо няма да е свършило окончателно.
— А какво би станало, ако просто се отклоним от пътеката? — попита той, обърна се надясно и направи една-единствена крачка.
Един огромен сталактит завибрира и след миг се стовари на половин метър пред него. Джърт се озова до мен със скорост, на която не предполагах, че е способен.
— Разбира се, би било жалко да не разберем накъде всъщност сме се запътили.
— Такива са пустите му свещени мисии, купонът тече до последния момент.
Все по-напред и по-напред. Не последваха нови алегорични произшествия. Гласовете и стъпките ни отекваха. Едри капки падаха звучно в локвите по пода. Минералите проблясваха. Пътят се спускаше постепенно надолу.
Не знам колко точно вървяхме така. След известно време местата, през които минавахме, започнаха удивително да си приличат. Сякаш току преминавахме през невидимите входове на телепортиращи кабини, които ни връщаха отново и отново в една и съща изходна точка. От всичко това започна да ми се доспива…
Изведнъж пътеката премина през един разширен пасаж, за да свие след това вляво. Джърт погледна натам и ускори крачката си.
— Бог знае какво изчадие ни чака зад ъгъла — отбеляза той.
— Не е изключено — съгласих се аз. — Но аз лично не бих се тревожил за нещо подобно.
— Защо?
— Мисля, че започвам да разбирам.
— А ще благоволиш ли да ме запознаеш с прозрението си?
— Ще отнеме доста време. Просто изчакай. Много скоро всичко ще се изясни.
Преминахме край поредния страничен тунел. Беше почти като останалите, но и някак по-различен. Естествено.
Ускорих темпото, тъй като нямах търпение да узная истината. Затичах се…
Още един тунел…
Чувах как стъпките на Джърт отекват равномерно зад мен. Напред. Още малко.
Нов завой.
И тогава отново забавих крачка, тъй като тунелът продължаваше напред, но не и нашата пътека. Тя свиваше рязко вляво и завършваше при една масивна, подсилена с метални ленти врата. Пресегнах се към стената вдясно, където трябваше да бъде куката, напипах я и свалих окачения на нея ключ. Вкарах го в ключалката, после го завъртях, отключих и пак го оставих на мястото му.
„Това място хич не ми харесва, шефе“ — отбеляза Фракир.
„Знам.“
— Изглежда, знаеш какво правиш — подхвърли Джърт.
— Аха — казах аз и добавих: — Тук вече да.
Както бях очаквал, вратата се отваряше навън, а не навътре. Хванах масивната дръжка и я натиснах силно.
— Няма ли все пак да ми кажеш къде отиваме? — попита той.
Голямата врата изскърца и помръдна бавно.
— Всичко наоколо ужасно ми напомня за пещерите в хълма Колвир, точно под двореца в Амбър.
— А така — каза Джърт. — И какво има зад тази врата?
— Тя от своя страна е точно копие на вратата, която води към залата на Лабиринта на Амбър.
— Прекрасно. Вероятно ще се превърна в едно малко бяло облаче още щом стъпя вътре.
— Едва ли. Аз вече доведох веднъж Сухай тук. Не си спомням той да се е оплаквал след това от някакви неприятни странични ефекти, предизвикани от близостта с Лабиринта. Освен това майка ни е преминала по Лабиринта.