Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Отново мрак. Той се преля през перваза на прозореца и запълзя към нас. Сградите от другата страна на улицата се сляха в абаносовочерна стена.
— Като че ли отговорът е „не“ — извиках аз. После се обърнах и хукнах презглава към стесняващия се тунел, водещ към пътеката. Джърт последва примера ми.
— Това се казва нюх — казах му аз, докато стояхме върху фосфоресциращия път, загледани в свиващата се картина. — Мислиш ли, че тези картини щяха да се появяват без определена логика, докато се сетя да проникна в някоя от тях?
— Да.
— А защо?
— Според мен силата, която стои зад това, има по-голям достъп до определени места, на които с готовност би отговорила на някои от въпросите ти.
— Дали тази сила е Лабиринта?
— Вероятно.
— Добре. Появи ли се следващата картина, влизам веднага в нея и ще направя всичко, което се иска от мен, стига след това да се измъкна оттук.
— Да се измъкнем, братко. Ние.
— Разбира се — съгласих се аз.
Продължихме по пътя си, необезпокоявани от разни странни събития. И докато гледах блестящата следа, която криволичеше пред нас, се зачудих кого ли ни предстои да срещнем. Ако наистина бяхме в сектор на Лабиринта, особено след като се бях съгласил да играя по неговите правила, беше много вероятно Логрус да изпрати някого, когото познавам добре, за да се опита да ме разубеди. Въпреки това не се появи никой чак до последния завой на пътеката, след който видяхме неочаквано права отсечка, отвъд която, далеч напред, пътят свършваше в някакъв тъмен масив.
Щом се приближихме още, масивът ми заприлича на внушителен планински склон. Усетих лек пристъп на тревога при мисълта за новите неприятности, които можеше да ни довлече промяната в терена. Джърт също недоволно промърмори нещо. Но още преди да стигнем дотам, вдясно от мен просветна нов правоъгълен екран. Обърнах се и видях спалнята на Рандъм и Вайъли в Амбър. Стаята бе погледната откъм южната й страна, между дивана и някаква малка масичка, през един стол, към постелката пред камината и възглавниците по нея. Вляво се виждаха прозорците, през които се процеждаше мека дневна светлина. Нито на леглото, нито около някоя друга част от мебелировката се забелязваше жива душа: цепениците в камината се бяха превърнали в куп тлеещи въглени.
— Сега какво? — попита Джърт.
— Това трябва да е — отвърнах аз. — Поне би трябвало да е. Не виждаш ли, схванах идеята и веднага се появи една съвсем реална картина. Предполагам, че ще ми се наложи да действам бързо… Но преди това ще трябва да се сетя как точно.
Една от тухлите на камината се нажежи до червено и докато я гледах, ставаше все по-ярка. Едва ли се дължеше на въглените в огнището. Следователно…
Спуснах се напред, тласнат от силата на нечия заповед. Чух как Джърт извика нещо след мен, но гласът му секна с моето проникване в стаята. Долових лекото ухание на любимия парфюм на Вайъли, докато минавах край леглото. Това си беше истинският Амбър, а не някакво негово фалшиво подобие. Насочих се право към камината.
Джърт влетя в спалнята.
— По-добре се покажи и се бий! — извика той.
Обърнах се към него, промърморих му през зъби едно „Млъкни!“ и сложих пръсти на устните си.
Той се озова до мен е няколко бързи крачки, хвана ме за ръката и прошепна прегракнало:
— Борел отново се опитва да се материализира! Докато приключиш тук, сигурно ще успее да го стори и ще те очаква в пълна готовност.
Откъм дневната се разнесе гласът на Вайъли:
— Има ли някой там?
Издърпах ръката си, клекнах до огнището и хванах светещата тухла. Отначало ми се стори, че е прикрепена непоклатимо на мястото си, но след няколко движения вляво и вдясно успях все пак да я помръдна, след което я издърпах с лекота.
— Как се досети, че е точно тази? — прошепна Джърт.
— Заради сиянието — отвърнах му аз.
— Какво сияние?
Не му отговорих, а пъхнах ръка в разкрилата се ниша с надеждата, че няма да попадна на капан. Оказа се, че отворът продължава отвъд стената. Ръката ми бе потънала почти до рамото, когато пръстите ми напипаха нещо — метална верижка, окачена на някаква кука. Хванах я внимателно и я изтеглих. Чух как Джърт ахна тихо зад гърба ми.