Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Джърт погледна към мен.
— Не съм съвсем сигурен — отвърнах аз.
Бенедикт направи странен, доста пестелив блок, последван от непозната за мен приплъзваща стъпка и къса разсичаща атака. Едно от копчетата на ризата на Борел отхвръкна встрани.
— В такъв случай няма да бързам — каза той. — Успех, момче.
Едрият мускулест мъж ми отправи кратък поздрав с оръжието си и в този миг Борел го атакува. Бенедикт използва една италианска сикста, с която отведе остриетата на двата меча встрани и направи бърза крачка напред. После протегна светкавично свободната си ръка, дръпна носа на противника си, отстъпи крачка назад и се усмихна.
— Колко ти вземат обикновено на урок? — го чух да казва, докато двамата с Джърт тичахме надолу по пътеката.
— Чудя се колко ли време е необходимо на някоя от силите, за да материализира един дух? — каза Джърт, докато тичахме в умерено темпо към планинския склон, при който пътеката свършваше.
— Няколко часа — отговорих аз. — Съдя по Борел, защото ако Логрус наистина иска да получи Рубина на всяка цена, той сигурно щеше да изфабрикува цяла армия от духове, стига това да беше възможно. Убеден съм, че достъпът до това място наистина е доста проблемен и за двата Знака. Като че ли само една нищожна частичка от силата им може да проникне тук. Ако не беше така, едва ли щях да стигна чак дотук.
Джърт се пресегна, сякаш за да докосне Рубина, но след това явно размисли и бързо отдръпна ръката си.
— Изглежда, сега си се съюзил с Лабиринта — отбеляза той.
— Ти май също. Освен ако не си запланувал да ми забиеш нож в гърба в последния момент — казах аз.
— Не е смешно — изхили се той. — Налага ми се да бъда на твоя страна. Не е лесно да се сети човек, че Логрус ме създаде, само за да бъда покорен инструмент в ръцете му. Изпълнех ли си безропотно задачката, щях да изхвърча право на бунището. Струва ми се, че ако не беше твоята кръв, отдавна вече да съм там. Затова съм с теб, независимо дали това ти харесва, или не, и гърбът ти е подсигурен.
Тичахме по последната права отсечка на пътеката; планинският масив се приближаваше все повече. Накрая Джърт попита:
— Какво прави този медальон чак толкова важен? Логрус комай си умира за него.
— Нарича се Рубинът на Справедливостта — отговорих аз. — Казват, че е по-стар от самия Лабиринт и че всъщност е послужил за неговото създаване.
— А защо според теб кристалът попадна така лесно в ръцете ти?
— Нямам никаква представа — казах аз. — Ако случайно ти хрумне нещо, с радост ще го изслушам.
Щом стигнахме, открихме, че пътеката потъва в мрачната бездна. Спряхме.
— Не виждам никакви надписи — казах аз, оглеждайки скалната стена около входа.
Джърт ме погледна странно.
— Винаги си имал доста странно чувство за хумор, Мерлин. Кой би сложил тук някакъв надпис?
— Някой друг притежател на странно чувство за хумор — отвърнах аз.
— Как ли пък не — промърмори той и се обърна отново към входа.
Точно над мрачния отвор току-що се бе появил яркочервен надпис „ИЗХОД“. Джърт поклати бавно глава. Влязохме.
Поехме надолу по тесен, криволичещ тунел, което леко ме учуди. След всички изкуствено създадени забележителности на това място бях очаквал издълбана като по конец шахта с равни стени и сравнително висок таван. Накратко, нещо изпипано във всяко отношение. Вместо това сега сякаш напредвахме по напълно естествено възникнала поредица от малки пещерни ниши. От двете страни на пътеката често се мяркаха сталактити, сталагмити и сталактони, малки локви и тъй нататък. Рубинът хвърляше зловеща светлина върху всеки детайл от тунела, на който обърнех по-специално внимание.
— Знаеш ли как да използваш кристала? — попита Джърт.
Припомних си част от разказа на баща си.
— Когато му дойде времето, мисля, че ще мога — казах, после вдигнах Рубина, огледах го за миг и отново го пуснах върху гърдите си. Засега маршрутът, който следвахме, ме интересуваше далеч по-живо от тази семейна реликва.
Продължих да се оглеждам, докато напредвахме през влажни скални ниши и пещерни зали с високи сводове, по тесни тунели, край каменни водопади. Имаше нещо познато във всичко наоколо и въпреки това не смеех да докосна нищо.