Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Мъжът се отдалечаваше бавно и внимателно от мрачната ниша, движейки се на прилично разстояние от фосфоресциращите очертания. Нямаше намерение да ни последва по Лабиринта, а го заобиколи, и застана точно срещу началото му.
Нямах друг избор освен да продължа напред и след още няколко извивки непознатият се изгуби от погледа ми. Достигнах до поредния липсващ детайл в плетеницата на Лабиринта и го възстанових без особени проблеми. Малко преди да приключа с него, сякаш долових тиха музика. Този път светлият поток се разля по-стремително по новоочертаните линии, описвайки почти мълниеносно ярка, отчетлива пътека след мен. Извиках на Джърт поредното си напътствие. Той се движеше едва на няколко криви след мен, но в определени моменти заставахме почти един срещу друг, при това на разстояние, което би ни позволило да се здрависаме, ако пожелаем.
Сините искри вече се бяха издигнали на педя над коленете ми и косата ми бе започнала да се изправя. Навлязох в една туткава серия от завои.
„Как си, Фракир?“
Отговор не последва. Само познатото пращене и странната музика.
Пробих си път през последвалия труден участък, внедрил поглед в огнените стени на примката, в която бе уловена Корал. Другият край на Лабиринта се озова постепенно в полезрението ми.
Непознатият ме очакваше там, вдигнал високо яката на наметалото си. Въпреки сенките, които прикриваха чертите му, успях да забележа как зъбите му проблясват, разкрити от доволна усмивка. Изтръпнах. Той се бе озовал някак насред Лабиринта. Не ми бе необходимо много време, за да осъзная, че се е промъкнал през сривовете между линиите, тъй като забелязах, че в момента е застанал върху един от тях и ме очаква.
— Ще ти се наложи да се махнеш от пътя ми — извиках аз. — Не мога да спра и затова няма да ти позволя да ми попречиш да продължа напред!
Той не помръдна. Припомних си за двубоя сред Първичния Лабиринт, за който ми разказал баща ми, докоснах леко дръжката на Грейсуондир и казах:
— Предупредих те.
Синьо-белите пламъци се издигнаха още по-високо при следващата ми крачка и това ми позволи да разгледам лицето му. Беше моето собствено лице.
— Не.
— Уви — отвърна ми той.
— Значи ти си последният дух, с който Логрус ще се опита да ме спре?
— Именно.
Направих още една крачка.
— Ти — започнах аз — би трябвало да си копие на онова, което аз представлявах по времето, когато преодолях Логрус. Доколкото си спомням, тогава не бих се съгласил да свърша това, което се опитваш да направиш сега.
Усмивката му изчезна.
— Не съм чак толкова идентичен с теб — заяви той. — Доколкото разбрах, съзнанието ми е било синтезирано по начин, който да ми позволи да се справя с мисията си.
— Значи са ти промили мозъка и са те пратили тук, за да убиваш?
— Не говори така. Та ние дори имаме някои общи спомени. Изкарваш ме някакъв изрод, а аз съм тук, за да изпълня дълга си.
— Пусни ме да мина и след това ще поговорим. Мисля, че Логрус се е самопрецакал с последната си приумица. Ти не желаеш да убиеш самия себе си, аз също не искам да го правя. Заедно бихме могли да спечелим тази игра. Сред Сенките има място и за още един Мерлин.
Забавих леко темпото си, но все пак трябваше да направя следващата крачка. Не можех да си позволя да спра точно сега.
Устните му се изпънаха в тънка линия, той поклати глава и каза:
— Съжалявам. Ако не те убия, животът ми ще продължи не повече от час. Успея ли, ще бъда възнаграден с твоя живот.
Той изтегли меча си.
— Знам по-добре от теб, доколко са успели да те променят — заявих аз. — Не мисля, че ще го направиш. Освен това може би ще успея да отменя присъдата, която тегне върху теб. Знам вече доста неща за вас, духовете.
Той насочи острието на оръжието си право към мен. Мечът приличаше досущ на онзи, който притежавах преди години.