Маската на смъртта [bg]

— Майка ти как го прие?

— Тя не знае. Уил съобщи първо на мен. Смята, че аз ще го приема по-лесно. Ще й кажа, когато се приберем в къщата. Или днес следобед. Няма причина да бързам…

— Наистина ли не са били щастливи заедно?

— Убедена съм. Не си представям кой би могъл да живее с него. — Извърна лице. — Вероятно и с нас ще стане така.

— Не. Никога. — Кристофър се усмихна, силно окуражен от това „нас“. — Става дума за мен и теб. — Сложи длан на тила й я целуна нежно.

Разтревожи се, защото тя не отговори на целувката му. Вчера танцуваше в ръцете му, беше толкова възторжена. Бръкна в джоба си и извади плоска кутийка, обвита в черна хартия.

— Купих това за рождения ти ден. Още не знаех коя си всъщност. После ми се стори, че не бива да ти го подаря.

— Грешиш.

— Да, така е.

— А коя съм в действителност? — Кутийката лежеше на коленете й, а тя си играеше с тънката панделка. — Точно на това ни учеше Учителя — да открием себе си. Няма нищо по-важно.

— На пределна възраст е лесно да си философ. Трудно се намира отговор на сериозните въпроси. Отвори подаръка си.

Суами закачи обеците, които получи. В деликатен сребърен обков потрепваше малка перла. Тя завъртя глава насам-натам.

— Приличаш на прелестна танцьорка в храм. Колко си красива, Сузи!

Тя наведе глава, изпълнена със съмнение. Не запротестира като красивите момичета.

— Какво да ти кажа? — попита той отчаяно. — Знаеш, че никога няма да те изоставя.

— Като всички живи същества и хората се променят, а не искам вечно да се страхувам.

— А какво ще кажеш за надеждата и вярата?

— Не съм сигурна дали имат връзка с въпроса.

— Само невротиците се страхуват да се впуснат, в каквато и да е връзка от страх да не би нещо да не бъде както трябва. Завършват живота си самотни, не преживели почти нищо…

Настъпи продължителна тишина. Само пчелите продължаваха да жужат. Подухна лек ветрец.

— Не искам да свърша като майка си.

— Извинявай.

— Сърдит си.

— Сърдит съм, разбира се. Виждам как бъдещето ни изчезва в канала.

— Не ме разбра.

— Не съм убеден, че знаеш какво искаш.

— Искам… — Тя си спомни разговора, който проведе само преди двайсет и четири часа в солариума с Учителя. Спомни си неговата убеденост, че под неспокойствието и напрегнатостта лежи всичко, което й е потребно, за да е спокойна и уравновесена. — Искам нещо, което да не свършва.

— Рано или късно всичко има край. Първи урок от Книгата на стоика.

— Не, има нещо такова. Може да бъде открито и призовано. Има такова нещо, знам Учителя го наричаше „перла с огромна стойност“.

— Тогава да го търсим заедно. Тези неща интересуват и мен. Защо мислиш, че съм тук? — Привлече я по-близо до себе си. — Ще продължим да го правим и по време на медения си месец, ако искаш.