Маската на смъртта [bg]

— Трикси, обядът е готов.

Никакъв отговор и странна, някак много плътна тишина. Все едно вътре наистина нямаше никого. Джанет се огледа да не би някой да я види, коленичи и надникна през ключалката. Успя да зърне само ъгълче от неоправеното легло на Трикси. Изчервена от неудобство, се изправи.

Върна се в кухнята, където завари Кристофър. Той бе отскочил до селото и бе донесъл неприлично голям шоколадов сладкиш, „за да разведри малко настроението“, както се изрази.

— Но Хедър е изпекла руло с тапиока и глазура от фурми — предупреди го тя.

— Тъкмо за това — уточни младежът.

Джанет се засмя. Оказа се, че гранулите в купата, които преди малко остави така сърдита, са попили остатъка от водата; вече можеше да оформи сместа на топки и да ги изпържи. Запали газта и каза на Кристофър да викне останалите за обяд.

На терасата Хедър декламираше възторжено, люлеейки плътните си телеса:

— Всяка мъничка клетка на тялото ми е щастливаааа… Всяка мъничка клетка на тялото ми е добре…

Кристофър познаваше страстта на жената към позитивно мислене, както и опитите й да го внуши на своите клиенти, независимо от колко тежка болест страдат. Застана пред нея и отчетливо произнесе: „Храна.“

— Кени… В офиса е… — припряно рече тя и с танцова стъпка и леки подскоци се скри зад ъгъла на сградата.

Кен подготвяше плакати за следващия семинар на тяхното семейство.

— Обядът е готов — задъхано съобщи съпругата му, надничайки през вратата.

— Крайно време беше — изсумтя Кен. — Умирам от глад.

— В ден като този, нещата наистина са малко объркани. — Тя пристъпи, за да види как напредва работата. На бледосин фон Кен бе нарисувал два гълъба: единият, с дълги мигли, носеше в човката си клонка; другият, с ясно очертани пера, протягаше криле, за да прегърне партньора си. Отдолу стояха имената на Хедър и Кен, а след името на Кен пишеше: Интуитивен диагностик, писател, специалист по астрална настройка. Хедър бе представена като лечителка, писателка, проповедничка.

— Това трябва да ги доведе при нас. Дано след всичко, което се случи, интересът не спадне.

— Надявам се, Хед. — Той спусна крака на пода. — Докато работех върху плаката, мислено се опитвах да вляза в контакт с Хиларион, за да го попитам за нашето бъдеще.

— Чудесно. Какво ти отговори?

— Този нещастник не каза нищо… О, какво изрекох!? — Кен покри главата си с ръце, сякаш очакваше скален къс да се стовари отгоре му. — Прости ми, Хиларион. Само се пошегувах. По-интересно беше, че ми предаде информация за дупките в озоновия слой, за някаква промяна в парадигмите — няма за какво да се тревожите.