Бляскавият двор [bg]

Той леко обви ръце около мен и се опита да ме притегли към себе си. В мен се разбуди мимолетен спомен за момента ни с медените сладкиши и аз се оттласнах от него. Не можех да се справя с това, не и точно сега.

– Не можеш да мислиш така – каза той. – Вината не е твоя.

– Наистина ли? Тогава чия е? Чия е вината, че тя беше на онзи кораб?

– Нейна. Тя взе това решение и беше също толкова упорита като теб. Всеки от нас отговаря сам за живота си и трябва да живеем с пос­ледиците от изборите, кои­то правим.

Онези сълзи заплашваха да бликнат отново и аз примигнах, отказвайки да им дам власт над себе си.

– Точно както направих аз, откакто си размених мяс­тото с Ада. А сега ти казваш, че трябва да продължа с онова, кое­то започнах. Че трябва да отида и да си хвана богат съпруг.

– Казвам... – той направи пауза, за миг челото му се набразди. – Казвам, че не искам да отидеш във фаб­ри­ка.

– Аз също – признах. Пропастта беше тук, а изборът зависеше единствено от мен. Да стисна зъби и да продължа упорито към Адория или да изприпкам обратно в Осфрид. – Чудесно. Ще се съглася да играя тази игра и ще отида да се приготвя.

Опитах се да тръгна към вратата, а той ми препречи пътя:

– Аделейд... Съжалявам. Наистина съжалявам.

– Знам – казах. – Аз също. Но това не може да промени нищо.

***

Обратно в крилото, отделено за Бляскавия двор, намерих момичетата да тичат забър­за­но между собствените си каюти и общото помещение, всяка твърде заета с косата и облеклото си, за да спре и да поговори с мен. Малко от тях ме поглеждаха в очите, макар че забелязах няколко да ми хвърлят коси погледи, когато си мислеха, че не виждам.

В стаята си открих Мира да закопчава рок­лята си. Беше ушита от пищен, ален сатен, избродиран със златни цветя. Под рок­лята проблясваха копринени фусти в същия златист цвят. Изглеждаше екзотична и загадъчна. Когато ме видя, моментално спря да се закопчава и ме грабна в прегръдките си. Сгуших се в нея и трябваше да се преборя с напиращите отново сълзи.

– Значи нямаш проб­лем да направиш това? – попитах. При нейната независима природа почти бях очаквала тя също да се разбунтува.

– Разбира се, че имам – каза тя спокойно. Когато се вгледах в нея по-внимателно и забелязах вълнението в очите ѝ и бръчките по лицето ѝ, осъзнах, че спокойният ѝ тон прикриваше прилив на гняв и тъга. Просто умее­ше да го възпира по-доб­ре, отколкото аз. – Но няма да постигна нищо, ако ме върнат в Осфрид. Трябва да продължа нап­ред, да стигна до следващия етап. И ти също.

Дръпнах се назад и кимнах:

– Знам. И искам да кажа... наистина разбирам за какво съм се договорила. Искам да го направя. Но Тамзин... – започнах да се задавям, неспособна до продължа. Мира стисна ръката ми.

– Знам – каза тя. – И аз се чувст­вам по същия начин. Но вината не е твоя.