Бляскавият двор [bg]

Най-сетне стигнах до един от люковете, през кои­то се излизаше на палубата. Започнах да се катеря нагоре и бях напъл­но неподготвена за мощния вятър, кой­то ме връхлетя. Блъсна ме назад, остър и студен от жилещата суграшица. Небето над нас беше в противен зеленикавосив цвят, а всичко около мен се движеше. Моряците тичаха, изпълнявайки резките заповеди на капитана и първия помощник-капитан, грабваха въжета и пристягаха незакрепените предмети. Само след миг бях подгизнала, когато нов порив на вятъра ме блъсна в един пилон. Вълна, коя­то сякаш стигаше чак до небето, се разби в нас и едва не обърна кораба на едната му страна. Успявах да се крепя, като се държах за пилона, но видях мнозина опитни моряци, подмятани от вълните, да крещят и отчаяно да търсят нещо – каквото и да е – за кое­то да се хванат.

Заради мъглата от навяващата суграшица и паренето в очите едва можех да виждам. Но пос­ле на отсрещната страна на палубата мярнах поз­ната фигура. Мира седеше, притисната от голяма, счупена греда, коя­то се беше стоварила напреки върху нея. Приятелката ми беше опасно близо до ръба на кораба и това внезапно предизвика у мен усещане за дежавю, напомнящо за всичките онези пъти, когато се тревожех, че тя стои в самия край на палубата. Без колебание забързах към нея – доколкото можех да бързам в такива условия. В трескавата си суетня повечето моряци дори не ме забелязаха, но когато минах покрай Стария Лефти, привлякох вниманието му.

– Какво правиш, момиче? – изкрещя той. – Слизай долу!

Посочих към Мира:

– Доведете помощ! Трябва да махнете това от нея.

– Ти го махни от нея – изсъска той в отговор. – Ние трябва да опазим този кораб от потъване.

Той си тръгна, а аз бързо отидох до Мира. Чудесно. Щом на мен се падаше да отместя гредата, щях да го направя. Коленичих и се опитах да я издърпам, но не можах да я помръдна.

– Прекалено тежка е – изкрещя ми тя. – Остави ме и се връщай долу.

– За нищо на света – извиках в отговор и про­дъл­жих да тегля и да дърпам. В пръстите ми се забиваха трески, а мускулите ми пламнаха. Успях да поместя леко гредата, но все още бе напъл­но невъзможно да освободя приятелката си. Предположих, че ако гредата бе толкова неподвижна, това означаваше, че Мира няма скоро да политне от кораба, но щях да се чувст­вам по-доб­ре, ако беше долу с всички останали. Събрах сили и се напрегнах отново, заричайки се, че ще отместя гредата от нея, каквото и да ми коства. Почти готова да заплача, се стреснах, когато към мен внезапно се присъедини нов чифт ръце. Беше Грант Елиът. През по-голямата част от плаването не го бях виждала. Беше направил още два опита да говори с мен през първата ни седмица на борда, а след това на практика беше изчезнал.

– Дърпайте с мен – нареди рязко, с много по-различен тон от онзи, с кой­то бе разговарял с мен. Изгледа ме гневно, когато гредата остана все така неподатлива. – По дяволите, опитваш ли се изобщо, момиче?