Бляскавият двор [bg]

Но това не спираше подсвиркванията или подмятанията. „Ей, девойче, запретни тая пола и ни покажи как изглежда един истински скъпоценен камък!“ и „Онази сирминиканка за останалите от нас ли са я довели? На мен кога ще ми дойде редът?“ бяха само няколко от закачките. Гневна гореща руменина нахлу в лицето ми и топлината ѝ поне малко ме защити от студа. Гневът ми беше насочен не само към грубите мъже, а и към Джас­пър. Със сигурност имаше по-добри начини да намери съпрузи за нас, отколкото да ни излага на показ като говеда за продан, както бе отбелязала Мира. Цялото онова обучение и възпитание, предполагаемото подобряване на умовете ни нямаха никакво значение, когато ни изложеха на показ в тази земя и бивахме преценявани само по външността си.

И все пак дали беше кой знае колко по-различно от времето, когато ме показваха пред всички в бляскавите бални зали на Осф­ро? Винаги ли щеше да бъде такъв жребият на жената?

Почти изпитах порив да разкъсам скъпото облекло и да разчорля грижливо фризираната си коса. Вместо това вдигнах високо глава и пос­ледвах аления цвят на палтото на Сед­рик. Прииска ми се да не бях прибрала в багажа си онзи кинжал – не защото възнамерявах да го използвам, а прос­то защото усещането от допира на студеното острие до кожата ми се струваше успокояващо. По-добра съм от тези хора, казах си. Не заради потеклото си – а заради характера си.

Най-пос­ле, след ве­роят­но само няколко минути, успях да стигна до Джас­пър. Той стое­ше с още от хората си и няколко карети, кои­то, за щастие, бяха закрити. Джас­пър кимна одобрително:

– Отлично, отлично – каза и ни направи знак да дойдем при каретите. – Вече виждам потенциалните купувачи. Предполагам, фактът, че имаме само половината от групата, може да вдигне цените.

Спрях рязко, челюстта ми увисна. Мира ме побутна да продължа и да вляза в каретата.

– Как можеш да пренебрегваш това? – възкликнах към нея, докато сядахме. Със сигурност дори нейният строг самоконтрол си имаше граници.

– Не го пренебрегвам – каза тя, разтривайки глезена си. В очите ѝ кипеше ярост. – Но си подбирам битките. Нищо не може да промени случилото се. Нищо няма да промени природата му. Но можем да контролираме бъдещето си – именно върху това трябва да се съсредоточим.

Облегнах се на седалката и обвих ръце около тялото си. Сега, когато напрежението от онази ужасна процесия беше изчезнало, студът отново ме връхлиташе. Помъчих се да бъда спокойна като Мира, но беше трудно. Искаше ми се да се върна навън и да се разкрещя на Джас­пър, давайки отдушник на всички бурни емоции, уловени като в капан вътре в мен.

Но това нямаше да върне Тамзин или Сивата чайка.

Затова седях, привидно кротка и мила, и оставях чувствата си да кипят в мен. Към нас се присъединиха други две момичета и каретата потегли. Бях забелязала липсата на калдъръмени улици тук дори в оживена част от града. Бурята, коя­то бяхме претърпели, беше донесла дъжд и чувствах как каретата си проправя с мъка път през неравните, кални пътища. Веднъж кочияшът ни трябваше да спре и да накара един от придружителите ни да му помогне да освободи едно затънало в калта колело.