Време на мъчения [bg]

Хората от Отреза обаче са убийци, мислеше си Грифин, така че могат сами да се разправят с Паркър, ако толкова държат. Отиде до хладилника си, извади последната бира и подхрани с нея нарастващото си възмущение. Всичко това само защото един плод на кръвосмешение не бе внимавал къде върви, а после не бе понесъл едно кроше и се беше строшил като порцеланова ваза. Но какво общо имаше Паркър, та да обикаля и разпитва за някакъв си педофил? Да върви по дяволите. Всички да вървят по дяволите!

Мога да избягам, помисли си Грифин. Едни момчета в „Уорън“ бяха предложили да му намерят работа, ако му потрябва — е, работа от типа да прекарва забранени медикаменти от Канада, но със сигурност за предпочитане от онази, която отговорникът по пробацията му натрапваше — величествено почистване на дворове, в дъжд и пек, нямаше значение. Почти веднага отхвърли идеята за бягство, защото знаеше, че Отрезът ще го намери, и то без никакви затруднения.

Внезапно остави бутилката и се зачуди дали през цялото време не е гледал на ситуацията от погрешен ъгъл. Смяташе, че Паркър е проблемът, а той самият или Отрезът са решението. Този Паркър обаче не беше какъв да е частен детектив, който изкарва жълти стотинки от изнудвания и прегрешили съпрузи. Той беше ловец и убиец. Освен това, доколкото Грифин знаеше, се ползваше и със специална защита: никой не се разминаваше с нещата, които той вършеше, ако някой отгоре не го закриляше.

Грифин знаеше, че Отрезът никога няма да го остави на мира. Ако избягаше, щяха да го убият. Ако не успееше да се разправи с Паркър, щяха да го убият. Дори някак да успееше да измисли решение на проблема, почти сигурно пак щяха да го убият, щом всичко свършеше — просто за да му затворят голямата уста. Откъдето и да погледнеше ситуацията, май се беше запътил право към гроба.

Затова, вместо да предаде Паркър на Отреза, май трябваше да предаде Отреза на Паркър. Човек, който се ползва с нечия закрила, може да намери начин да защити и другите. Ако имаше федерални връзки, можеше да вкара Грифин в някоя от онези програми за защита на свидетелите и да го настани в специална къща със стая, кухненски бокс, кабелна телевизия и „Плейстейшън“, докато федералните връхлитат върху окръг Пласи с цялата мощ на парите на американските данъкоплатци.

Само че какво точно можеше да му продаде? Това беше проблемът. Единственото, което можеше да предложи на Паркър, бяха инструкциите да тормози Джеръм Бърнел в „Уорън“. Можеше да добави Корт Лийбон и неговите хора, въпреки че тогава щеше да се наложи да признае собственото си участие в насъскването на Отреза срещу тях. Останалото бяха само слухове и дори събрани заедно, пак не струваха повече от едно кафе от Паркър или полицията.

Освен ако не се съгласеше да носи микрофон.

Цялото познание на Грифин по темата идваше от телевизионните предавания и филмите за ченгета, но предполагаше, че технологията е напреднала достатъчно, за да му позволи да носи микрофон във формата на копче или игла за вратовръзка, без да се увива целият в жици и тиксо. Заговорът за убийство сигурно си струваше усилието, а точно за това намекваше Лусиъс, макар и не толкова многословно. Но ако се наложеше, Грифин можеше да го подлъже да го изрече на глас. Не беше изчерпал докрай младежкия си чар.