Време на мъчения [bg]

Накрая някой отвори пътническата врата и трети мъж седна до Грифин. Той едва успя да извърне глава, за да го зърне, но мигом го позна. За последно го бе видял да лежи на плочките в мъжката тоалетна на „Оуки“ с разбита глава.

— Помниш ли ме? — попита Мариус и Грифин кимна.

Въпреки че ноздрите му бяха свободни, той едва дишаше. Изпитваше отчаяна нужда да изпразни мехура си. Съзнаваше, че в момента има по-съществени проблеми, но този му изглеждаше най-належащ. Ако беше повече философ и по-малко пиян, може би щеше да разпознае в това същия импулс, който кара осъдения на бесилото да се втренчи в някоя треска, шапка, лице — каквото и да е, но не и в непоносимостта на собственото си изчезване.

— Длъжник си ми — каза Мариус.

Мъчейки се да не повърне, Грифин се опита да му каже, че е направил всичко, за което са го помолили и че съжалява, че онази вечер в „Оуки“ е бил пиян до несвяст, точно какъвто е и сега.

— Шшт — отвърна Мариус, — скоро всичко ще свърши.

Грифин трябваше да се изпикае; толкова много му се пикаеше, че се разплака. Спомни си майка си. Опита се да задържи образа й в съзнанието си. Отдавна не се беше чувал с нея. Не беше сигурен дори дали тя знае, че вече е излязъл от затвора.

Мариус нахлузи нещо на кокалчетата на дясната си ръка и показа юмрука си на Грифин: беше си сложил стар, дървен бокс. После изнесе ръката си назад и му нанесе силен удар точно под ухото. Грифин усети как челюстта му се откача. Изкрещя от давещата болка. Мариус слезе от колата, а Лусиъс отвори шофьорската врата и започна да полива Грифин с бензин.