Време на мъчения [bg]

Паркър си спомни разговора с подрастващата дъщеря на една от приятелките на Рейчъл, която не разбираше защо хората продължават да си купуват музика или да харчат пари за дивидита, сидита, книги, списания и куп други неща — неща, за които Паркър с удоволствие заделяше по някой и друг долар. „Нашето поколение не желае да притежава нещата“, беше му обяснила тя като учител, който разяснява на малко дете защо е важно да не ближе пръстите си и да ги пъха в контактите. Паркър кимаше учтиво, но през цялото време си мислеше, че е лесно да отхвърлиш притежаването, когато почти всичко, което поискаш, се намира на върха на пръстите ти, при това обикновено безплатно, макар и невинаги законно. Собствените вещи обаче имаха огромно значение, ако си спомняш времето, когато не си имал нищо. В крайна сметка човек трябва да се радва на определено благосъстояние и привилегии, за да може да избере да не притежава нищо.

Паркър обеща, че ще се видят по-натам, и затвори. Радваше се, че Шейки е добре. Поне едно хубаво нещо беше излязло от онази работа в Просперъс, когато разследваше смъртта на приятеля на Шейки, Джуд. По-рано през седмицата беше мернал името на града във вестника. Оказало се, че питейната вода е замърсена и окръжните власти доставят вода с цистерни. В статията имаше снимка на някои от привилегированите жители на Просперъс, наредили се на опашка с туби в ръка като бежанци от военен конфликт. Първо пожарът, напомняше вестникът, сега и водата. Скоро градът щеше да го нападнат скакалци и циреи… или поне така се надяваше Паркър.

Мисълта за Шейки го върна към Харпър Грифин. Ейнджъл и Луис деликатно бяха подхвърлили, че би било добре да му се осигури малко по-професионално наблюдение от това, което можеше да предложи сакатият бездомник, но Паркър не разполагаше с неограничени ресурси. Грифин и приятелите му вече бяха видели Ейнджъл и Луис, а братята Фулчи не биха били повече на очи дори ако се маскираха като шарени динозаври.

Освен това Грифин не изглеждаше особено умен, но това не можеше да се каже за мъжете с него. Те се оглеждаха за опашка. Вече знаеха, че са засечени от радара на Паркър, както и той — от техния. Жалко, че детективът не беше предположил, че Грифин може да има такава интересна компания: инак щеше да накара Ейнджъл да закачи бръмбар на колата им, за да я проследят с GPS.