Нощният ловец [bg]

Забелязах Дебора и се запътих към нея. Тя стоеше до жълтата лента в синята си патрулна униформа.

— Хубав костюм — казах й.

— И аз го харесвам. Видя ли?

— Видях. Видях и капитан Матюс да обсъжда случая с детектив Ла Гуерта.

Дебора шумно пое дъх.

— Какво казаха?

— Веднъж — потупах я по ръката — татко употреби един много цветист израз, който сполучливо изразява нещата. Звучеше като „проби й още една дупка в задника“. Чувала ли си го?

В първия момент Дебора изглеждаше озадачена, после явно остана доволна.

— Страхотно. Вече наистина се нуждая от помощта ти, Декстър.

— Защо, сега не я ли получаваш?

— Не зная какво си мислиш, че правиш, но не е достатъчно.

— Не е честно, Деб. И е много неучтиво. В крайна сметка ти си на местопрестъплението, носиш си и униформата. Или предпочиташ онзи секси костюм?

— Не е в това работата. — Тя потръпна. — През цялото време ти пазиш нещо за себе си, а сега аз имам нужда от него.

За момент не можех да намеря какво да кажа. Почувствах се неудобно. Представа нямах за какво говори.

— Ама, Дебора…

— Слушай, мислиш си, че не разбирам от тактически игри. Може наистина да не съм толкова умна, като теб, обаче зная, че сега всички ще хукнат да си спасяват задниците. А това означава, че никой реално няма да върши полицейска работа.

— И според теб това е възможност да проведеш собствено разследване? Браво, Деб.

— Това също означава, че се нуждая от помощта ти като никога досега. — Тя стисна ръката ми. — Моля те, Декси!

Не зная кое ме шокира повече — прозорливостта й, жестът й или галеното „Декси“. Не я бях чувал да ме нарича така, откакто навърших десет години. Нямам представа дали го съзнаваше, или не, но когато ме наричаше Декси, тя решително ни връщаше в Света на Хари, а това беше място, където на семейството се държеше и дългът беше толкова реален, колкото и обезглавените проститутки. Какво можех да отвърна?

— Разбира се, Дебора. — „Декси“ отвсякъде. Почти се разчувствах.

— Добре. — Тя възвърна деловия си вид. Великолепна бърза промяна, която би трябвало да ме възхити. — Какво е на дневен ред сега? — попита Дебора и кимна към втория етаж.

— Труповете — отвърнах. — Чувала ли си някой да ги търси?

Дебора ме възнагради с един от своите погледи на ченге, достойни за Световна купа — киселия.

— Доколкото зная, повече са офицерите, на които е възложено да държат камерите на разстояние, отколкото онези, които трябва да свършат някаква реална работа.

— Добре — казах аз. — Ако успеем да намерим частите от телата, ще отбележим малък напредък.

— Хубаво. Къде да ги търсим?

Уместен въпрос, който естествено ме постави в неудобно положение. Представа нямах къде да търсим. Дали крайниците не бяха оставени в помещението на убийството? Не мислех — изглеждаше ми нечисто, а ако той поискаше отново да използва същата стая, щеше да му е невъзможно заради безредието, което вероятно цареше там.