Окото на света

— Може да свърши някаква работа. — Сякаш носенето на меч на кръста беше най-обикновено нещо.

Перин се размърда, опитвайки се да скрие нещо под наметалото си. Ранд зърна широк кожен пояс, обхващащ кръста на ковашкия чирак, и яката дръжка на бойна секира, напъхана в специалната халка на колана.

— Ти какво криеш там? — попита го той.

— Цял търговски охранник, няма що — бъзна го Мат.

Къдрокосият младеж изгледа Мат навъсено, показвайки му, че му е дошло до гуша от глупавите му шеги, въздъхна тежко и разгърна наметалото, показвайки им секирата си. Въобще не приличаше на обикновено дърварско сечиво. Широкото й, извито като полумесец острие и острият шип от другата страна я правеха да изглежда не по-малко странна за Две реки от меча на Ранд.

— Майстор Люхан я направи преди две години по поръчка на един охранник на изкупчия на дървени трупи. Онзи обаче отказа да плати колкото беше обещал, а майстор Люхан не искаше да вземе по-малко. Даде ми я, когато… — той се окашля и изгледа Ранд със същия предупредителен поглед, с който беше срязал Мат — …когато видя, че тренирам с нея. Каза ми, че мога да я задържа, след като нямало да му послужи за нищо.

— Тренирал — изкикоти се Мат, но вдигна миролюбиво ръце, когато Перин го изгледа мрачно. — Добре де. Не е чак толкова лошо, че поне един от нас знае да борави с истинско оръжие.

— Твоят лък също е истинско оръжие — намеси се Лан. — Оръжие са и прашките, с които забелязах да играят момчетата в селото ви. Това, че не сте ги използвали за нещо друго, освен да ловите зайци и да гоните вълците от стадото, не ги прави нещо по-различно. Всичко може да се превърне в оръжие, стига човекът, който го държи, да има кураж да го използва за такова. Да оставим тролоците настрана, но вие, момци, трябва да разберете това колкото се може по-скоро, преди да сме напуснали Две реки, преди да сме напуснали Емондово поле, ако искате да стигнете живи до Тар Валон.

Лицето и гласът му, студени като смърт и твърди като грубо изсечен камък, сковаха усмивките и езиците им. Перин свъси вежди и придърпа наметалото си върху секирата. Мат заби поглед в краката си. Стражникът изсумтя и продължи да проверява сбруите на конете сред възцарилата се дълга тишина.

— Май не е съвсем като в приказките — отрони най-сетне Мат.

— Не знам — отвърна кисело Перин. — Тролоци, Стражник, Айез Седай. Какво повече би могъл да пожелае човек?

— Айез Седай — прошепна Мат така, сякаш изведнъж го бяха побили тръпки.

— Ти вярваш ли й, Ранд? — попита Перин. — Искам да кажа, какво могат да искат от нас тролоците?

Тримата погледнаха едновременно към Стражника. Лан си даваше вид, че е улисан в работата си, но и тримата се дръпнаха към вратата на конюшнята, по-далече от него.

Ранд поклати глава.

— Не знам, но това, което спомена тя — че само нашите ферми били нападнати, — се оказа вярно. А тук, в селото, са нападнали първо къщата на майстор Люхан и ковачницата. Попитах кмета. Доколкото мога да преценя, най-вероятно е наистина да са търсили тъкмо нас.