Знакът на пламъка
- Автор: Морел Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цеца Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Знакът на пламъка». Краткое содержание книги:
Крейг беше казал да отиде във Вашингтон. Да обиколи Капитолия. Не й харесваше идеята да се мотае на такова оживено място, въпреки охраната. Трябва да има по-безопасна алтернатива.
При потеглянето от паркинга погледна назад да види дали някой не я следи. След нея тръгнаха няколко коли. С дълбока въздишка отново докосна пистолета в чантата.
Внезапно пистолетът болезнено й напомни за мъжа, когото застреля през нощта. Но гневът и страхът изместиха угризенията й. Не беше броила колко пъти стреля. Сутринта забрави да провери останалите патрони в пълнителя. Баща й не би я похвалил за това. Ами ако е празен?
Бързо погледна встрани и забеляза група магазини. Един от тях привлече вниманието й.
Рязко завъртя волана и спря отпред. Изтича бързо вътре, но до вратата спря за миг, за да успокои дишането си.
— Заповядайте, моля — мускулестият продавач на спортни стоки зад щанда огледа с оценяващ поглед фигурата й и се усмихна одобрително. — Какво мога да направя за вас?
— Трябват ми две кутии патрони за деветмилиметров Зиг-Зауер.
— Подготвяте се за тежка стрелба — отбеляза въпросително продавачът.
— Инструкторът от курса по стрелба настоява сами да си купим патроните.
— Ако аз ви бях инструктор, щях да ви давам патрони и уроци безплатно.
— Жалко, че не сте — отвърна Тес.
Продавачът беше твърде погълнат от очертанията на гърдите й под тънката блуза, за да забележи иронията.
Докато с гръб към нея вадеше двете кутии патрони, Тес бръкна в чантата за портмонето, като внимаваше да не се покаже пистолетът. Изведнъж дръпна ръката си, като ударена от ток. Беше напипала пакета със снимки и си спомни, че Крейг искаше да направи копия от тях и да му ги прати в службата. Но сега нямаше време. Трябваше да се маха!
— Извинете? Имате ли плик? — попита тя продавача. — А марки? Ще ви бъда много благодарна.
— За такава хубава жена — разбира се.
— Благодаря. Ще запомня вашия магазин.
— Винаги на вашите услуги. Зад онази врата има тир. Можем да постреляме, както се казва, в усамотение.
Тес се насили да влезе в тон с шегата му, макар че главата й беше пламнала от притеснение.
— Предполагам, че никога не пропускате целта.
— Нямам оплаквания.
Господи, няма ли спасение! Искаше й се да крещи. Но тя не издаде страха си, плати и взе плика с марката. Най-сетне! Ще може да изпрати негативите на Крейг. Поне тях да запази.
Пред очите й изникна отново образът на мрачния барелеф. В този миг Тес разбра къде трябва да отиде сега.
Не беше към Капитолия.
Крейг тресна слушалката.
Капитан Малори бе изненадан от отчаяната решителност, изписана върху лицето му.
— И това не бях чувал. Лейтенант да дава заповеди на шефа на полицията.
— Но подейства, нали? Сега отделът в Александрия е готов да помогне.
— Щом така го наричаш. Чак до мен се чуваше как те ругае. А като те пипне…
— Кажи де. Какво очакваше? Нямах никакъв избор. Не можех да му кажа за срещата с Тес. Убийците са твърде добре организирани. Ако подслушват полицейската честота, достатъчно е само в една от патрулните коли да споменат хотел „Мариот“ и ще намерят Тес мъртва.
— Но очевидно ти го убеди да подготви безопасно убежище. Признавам, че съм впечатлен. Само че има един проблем, Крейг.
— Само един? Аз виждам толкова много, че…
— Да, един проблем. Не съм ти разрешавал да заминаваш. Още не командваш тук.
— Казах ти, че тръгвам!
— Даже ако ти забраня?
— Прави каквото трябва да правиш. И да ме уволниш, не ме е грижа!
— Тъпоглаво магаре!
— Нямам време да споря. Мога само да скоча в едно такси за летището, за да не изпусна самолета.
— В обедното задръстване? Ще има да чакаш за такси.
— Тогава ще взема патрулната кола!
— Не!
— Какво?
— Ти няма да вземеш патрулната кола.
— Не ми се изпречвай…
— Тони ще я вземе. Ще те закара до летището.
Крейг зяпна от изненада.
— Мърдай, Крейг. И се пази. Ако началникът в Александрия ти създава проблеми, обади се.
— Не мога да повярвам…
— Просто се върни жив. Тони, ако ти се пречкат много, пусни сирената.
Долу на улицата в един микробус с маркировка на телефонната компания двама мъже внимателно наблюдаваха как полицейската кола се измъква от сградата на площад „Полиция“ 1. В джоба си всеки от тях имаше рубинен пръстен с гравирани меч и кръст.
Мъжът отпред — специалистът по проследяване — вдигна поглед от снимката в ръката си и се взря към неясните лица в минаващата кола.
— Мисля, че е той!
— Мислиш? Трябва да си сигурен. — Вторият мъж отзад продължаваше подслушването на радиотелефоните.