Проклятието на Жабата

— Вечерта, мисля че беше понеделник, сложих да вечеряме. Пано изпи половин кана вино и се поотпусна. Видях го, че скоро ще задреме и побързах да му дам десерта. Изсипах отровата вътре…

— Какво му дадохте за десерт.

— Мляко с ориз. Обичаше го много и го поглъщаше лакомо, затова реших, че ще е най-подходящо.

— И сложихте в него отровата, така ли?

— Да, мишеморка.

— Откъде я взехте?

— Купих я от аптеката.

— И после какво направихте?

— Изчаках го да умре. Заключих го в стаята, но преди това му взех протезата и бастуна. Отидох в хола и останах там докъм полунощ. После проверих какво става с него. Като видях, че е издъхнал, изчаках още час-два, за да изстине добре и го разфасовах.

— Какво сте направила?

— Нарязах го на парчета.

В залата се чуха възгласи на ужас, изумление и възмущение, които като вълна се пренесоха на площада, а чрез радио-точката в целия град. Те бяха непредвидени и съвсем спонтанни. Пишещата машина спря да тряка, сякаш и тя негодуваше. Пичовете на покрива на спортната зала също въздъхнаха. Мишо имаше чувството, че Гергина разказва съня му, а татко му гледаше в циментовия под на бръснарницата и сискаше зъби. Линдро зацъка, а Цачи пусна едно: „Мама й д’еба!“ Жените в касата едва не изпищяха от разказа на Гина. Елена бе подпряла глава на лявата си ръка и гледаше обезумяла през прозореца. С тази ли жена се беше любил мъжът й? Как бе могъл? Умът й не го побираше. Сигурно не е знаел, утеши се тя.

Навред по площада се чуваха възмутителни възгласи от рода на: „Да не е жива, каква е!“; „Това не е човек!“; „Смърт, нейната майка!“ Алексо, Полèт и Милèва също се изумяваха и не можеха да повярват, че това, което чуваха, е истина.

— Къде извършихте разчленяването на трупа?

— В хола. Довлякох го там, че е по-широко. Преди това настлах пода с вестници, за да попиват кръвта. Първо отсекох главата.

— С какво?

— Със сатъра. Работех с него и с нож. Аз съм готвачка и знам как се прави.

— Какво имате предвид?

— Че съм секла много трупно месо на животни.

— Но друг човек не сте убивала?

— Не, Пано ми е първият и последен…

— Със сигурност! — едва не изруга съдята. — И къде сложихте частите?

— В куфари. Имаме два големи куфара. В тях ги сложих и веднага ги занесох в стола на партийния комитет. Там работя. Запалих пещта и ги изгорих.

— Как?

— Парче по парче. Бях го насякла на малки късове за по-лесно. Всеки къс по отделно увивах във вестник, за да гори по-лесно. Вътрешностите сложих в чували от брашно. В кухнята на комитета остават много. Главата също увих във вестници.

Отново възгласи, псувни и писъци изпълниха пространството.

Митето рече: „Ега си!“, а Марион си спомни, че бащата на Мишо беше прегръщал тази касапка. Погледна сина му и се замисли дали да не му го каже още сега, тук, на покрива, за да изрази по някакъв начин дълбокото си възмущение. Отказа се, тъй като щеше да се разбере, че ги е шпионирала, а не й се искаше Самуел и Борисчо да научат. Щеше да му го каже един ден, ако Мишо не внимаваше как се държи с нея. Този ден щеше да дойде след двадесет и трни години, в Лондон, когато тя щеше да му разкаже всичко, но вече с болка, а не със злорадство.