Проклятието на Жабата
- Автор: Андреев Емил
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Проклятието на Жабата». Краткое содержание книги:
Михаил Обретенов извика и се събуди. Пред него се очерта силуета на Бистра, която носеше поднос с чаша мляко и чиния с понички.
— Закуската ви, маестро! Не ми казвайте, че пак тях сънувахте.
— Не, не само една…
— Хайде да хапнете сега! Заповядайте.
Започна да го храни. Докато му подаваше залците и чашата, тя не спираше да говори. Когато свършиха със закускава, Бистра седна срещу него и попита:
— Тази история с Гергина е невероятна. Ама и вашето проклятие се го бива! Да сънувате всичко преди това… Изпълниха ли присъдата?
— Хм! — преглътна маестрото. — През ноември същата година бащата на Митето, чичо Фончо, му казал, че я били убили и били изпратили в милицията един пакет с дрехите й.
— А какво стана със семейството и с пичовете?
— О, това съм го записал в дневник?
— Водел сте си дневник! И аз се опитвах, когато пристигнах в Америка, но животът ме завъртя. А пазите ли го?
— Да, ей там в най-долното дясно чекмедже на бюрото ми е. Не съм писал в него от тридесет и пет години.
— Толкова отдавна! И защо?
— Ами, нямаше вече смисъл. Пък и това не е дневник в истинския смисъл.
— Как така?
— Пишех писма до баща ми от различни места по света. И така…
— Той кога почина?
— Ще разбереш, като прочетеш.
— Ама, може ли?
— За тебе всичко може. Ти си единствената жена, която ми остана!
— Хей, маестро, голям жегаджия сте!
— Така, така…
След половин час маестро Михаил Обретенов пак задряма. Бистра почисти и си отиде. А вечерта пак дойде и пак го нахрани, и го преоблече в пижама, и го сложи в леглото да спи, но преди да си тръгне, тя се досети за дневника. Намери го и го отнесе вкъщи. Хапна набързо, тъй като нямаше търпение да разбере какво е станало с Васил, Елена, кака Мими, Марион и пичовете.
Легна и зачете. Отвън незаспиващият Ню Йорк блестеше в нощта.
Втора част
Маестрото
София
17 април 1974, петък
Днес почина татко! Защо!!!
19 април 1974
Няма нищо по-гадно на света от погребенията. Не, по-отвратителен е ритуалът в гнусната пристройка до входа на гробищата. Някаква стринка рецитира глупости за неумолимия ход на времето и неизбежния край, за смъртния човек и безсмъртното човечество, въобще плещи такива простотии, че на тебе ти идва да й размажеш муцуната на мига, за да проумее, тази кикимора, какво означава истинска болка. Чуват се минорни подпури от Бах, Моцарт и Хайдн — нелепо, ужасно и безсмислено! Нито църква, нито свещеник и вместо кръст — пирамида; за партийните членове слагали петолъчки. А на гроба — прочувствено слово от колега и толкоз.
Горката мама, едва се държеше на крака и не ме пусна през цялото време. Ридаеше тихо и само ми шептеше: „Мишо, миличък, няма го вече татко ти!“ Трябваше да се държа! Плачех без глас и стисках зъби. Яростта, която ме обземаше от ритуала, ми помагаше. Баба Милèва не пророни нито сълза, но поне не опяваше. Нали не бе като селяндурите! Ядът ми към предвзетостта й също ме крепеше да не рухна съвсем.
Дойдоха много хора. Не знаех, че татко ми е бил толкова уважаван човек. Всички от махалата бяха на гробищата — Линдро, чичо Фончо, бай Цачи, Цвечи и бащата на Самуел, чичо Гичо — и той; дори дядото и бабата на Марион дойдоха. Кака Мими не беше. Нямаше как да не бе разбрала за смъртта, но не пожела да присъства на погребението. Разбирам я. Митето и Сами бяха в казармата, а Марион — при баща си в Унгария. И аз не бих дошъл в Олм, ако имаше как. След тоя ден ми се искаше никога повече да не се връщам в родния си град. Имаше също и много жени от ТПК-то. Повечето плачеха.
Боже мой, тати, закопаха те в земята завинаги и никога вече няма да те видя! Не мога да повярвам, че всичко това се случи! Все имам чувството, че на следващата родителска среща пак ще дойдете в София двамата с мама, а ти пак ще мълчиш и ще ме гледаш топло със зелените си очи. Ала не, това няма да се повтори! Мразя смъртта, презирам я и докато съм жив ще я ненавиждам!
24 май 1974
Мили тати, реших! Ще ти пиша писма, ще ти разказвам за себе си, онова, което никога не успях да ти споделя преди смъртта ти. Колко глупав е животът, нали? Не умеем да се ценим, докато сме живи, а после съжаляваме за пропуснатото. Виждам те да ми казваш, че не е така и сигурно си прав. Как не успяхме поне веднъж да си поговорим като баща и син? Не остана време. Но не, тати, аз няма да съжалявам! Освен това за мене ти винаги ще си жив! Ще ти описвам по-интересните неща от живота си, за да не ти е скучно там горе и да има какво да разказваш на твоите приятели-души. Надявам се да се забавлявате с писмата ми. Пък и какъв по-хубав начин да си отмъстя на гадния рак, който те стопи? Ще гледам да се гордееш с мене.