Проклятието на Жабата

19 април 1974

Няма нищо по-гадно на света от погребенията. Не, по-отвратителен е ритуалът в гнусната пристройка до входа на гробищата. Някаква стринка рецитира глупости за неумолимия ход на времето и неизбежния край, за смъртния човек и безсмъртното човечество, въобще плещи такива простотии, че на тебе ти идва да й размажеш муцуната на мига, за да проумее, тази кикимора, какво означава истинска болка. Чуват се минорни подпури от Бах, Моцарт и Хайдн — нелепо, ужасно и безсмислено! Нито църква, нито свещеник и вместо кръст — пирамида; за партийните членове слагали петолъчки. А на гроба — прочувствено слово от колега и толкоз.

Горката мама, едва се държеше на крака и не ме пусна през цялото време. Ридаеше тихо и само ми шептеше: „Мишо, миличък, няма го вече татко ти!“ Трябваше да се държа! Плачех без глас и стисках зъби. Яростта, която ме обземаше от ритуала, ми помагаше. Баба Милèва не пророни нито сълза, но поне не опяваше. Нали не бе като селяндурите! Ядът ми към предвзетостта й също ме крепеше да не рухна съвсем.

Дойдоха много хора. Не знаех, че татко ми е бил толкова уважаван човек. Всички от махалата бяха на гробищата — Линдро, чичо Фончо, бай Цачи, Цвечи и бащата на Самуел, чичо Гичо — и той; дори дядото и бабата на Марион дойдоха. Кака Мими не беше. Нямаше как да не бе разбрала за смъртта, но не пожела да присъства на погребението. Разбирам я. Митето и Сами бяха в казармата, а Марион — при баща си в Унгария. И аз не бих дошъл в Олм, ако имаше как. След тоя ден ми се искаше никога повече да не се връщам в родния си град. Имаше също и много жени от ТПК-то. Повечето плачеха.

Боже мой, тати, закопаха те в земята завинаги и никога вече няма да те видя! Не мога да повярвам, че всичко това се случи! Все имам чувството, че на следващата родителска среща пак ще дойдете в София двамата с мама, а ти пак ще мълчиш и ще ме гледаш топло със зелените си очи. Ала не, това няма да се повтори! Мразя смъртта, презирам я и докато съм жив ще я ненавиждам!