Проклятието на Жабата
- Автор: Андреев Емил
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Проклятието на Жабата». Краткое содержание книги:
И над смълчаното битие той започна да изрежда разни закони, членове и алинеи, докато най-накрая стигна до дългоочакваната дума: смърт.
— …Осъжда се на смърт чрез разстрел! Присъдата може да бъде обжалвана…
Бурните възгласи „Смърт!“ заглушиха думите му. Народът ликуваше, бе въздадена справедлива присъда. След голямата тишина настъпи голям шум. Хората се разотиваха по домовете си, като се възмущаваха и коментираха поведението на най-студената жена на света, жената-изверг, убийцата, касапката, дяволското изчадие и т.н. Никой и нито за миг не се опита да я оправдае. Онези, които бяха около съдебната палата, се струпаха на служебния вход, за да я видят как я извеждат и, ако можеше, да я разкъсат, така като тя бе постъпила с мъжа си. Милиционерите, обаче, не позволиха.
— Дей, дей! Такова чудо не бех очаквал: да го утрепе, да го расфасова като животно, за да му вземе парите и да избега на Запад!
— Цачи, таа е некаква ненормалница, бе! — обясни му Линдро. — Превъртела е и го е сатърдисала. И нея ще я… Жалко си е за бая ти Пано!
— Абе, бегай мани таа работа!
Васил пушеше и мълчеше. Не ги слушаше, а бавно се успокояваше. Още не можеше да осъзнае, че всичко му се размина. От сега нататък трябваше да свиква с мисълта, че е любил най-жестоката жена на Олм, че дори и семето си бе вкарал в нейното тяло. Щеше ли да се спаси от тежестта на тази тайна? Е, в края на крайщата и нея щяха да изгорят — огън за огън, но каква утеха бе това!
Въздъхна, раздели се със своите съпътници и се върна на работа. На тях времете щеше да им помогне бързо да забравят този ден, но на него — никога!
Децата още седяха на покрива на спортната зала, когато изведоха Гергина от съда. Служебният вход бе откъм тях и те успяха да зърнат как я вкарват в голяма и сива камионетка. Пред нея и зад нея имаше още коли. След малко този мрачен кортеж бавно потегли и мина покрай спортната зала на път за улица „Софийска“, през прелеза, покрай Минералната и оттъм за столицата. Детските очи дълго следяха автомобилите, докато най-накрая те се изгубиха в унилото пространство.
След час площадът опустя, градинката и районът около съда — също. Мишо поиска да си тръгне, но Митето и Самуел извадиха цигари и любопитството да ги види как пушат го задържа. Сами му предложи и на него, но Митето каза, че Мишо още е малък и не бива. Марион гледаше своя приятел с възторг, а Борисчо чоплеше с пръст асфалтовата заливка на покрива.
— Получи си заслуженото! — каза Митето.
— Да, бе! А кога ще я застрелят? — попита Борисчо.
— Трябва първо и върховният съд да потвърди присъдата и чак тогава — вещо обясни Самуел. — Попо говори добре, нали?
— Не случайно е най-добрият адвокат на Олм. Аха! — подкрепи го Митето.
Мишо си мислеше за признанието на Гергина и за своя сън. Всичко бе видял, но не и изгарянето на парчетата тяло. Ами, обувките! — дойде му изведнъж наум. После попита:
— Защо нищо не спомена за обувките?
— Ти, не я чу, когато ни каза, че тя ги е хвърлила в запустялата къща — обясни му Митето. — После си ги взела и ти ги даде на тебе. Аха!
— Така е, голямо цигу-мигу! Тогава ти свиреше, а Митко ти връщаше колелото.
— Той само свири на тая лавута! — подигра го Борисчо. — Жаба на лавута! Хем квака, хем свири! Ха, ха!
И другите се засмяха, но на Мишо вече му бе безразлично. Нали бе сънувал и Борисчо! Щеше да отиде при кака Мими и там щеше да намери утеха. Никой друг не се прегръщаше така с нея. Той не знаеше, че само Мими не бе слушала процеса. През цялото време, докато той траеше, тя пускаше и обръщаше без прекъсване единствената плоча на „Бийтълс“, която имаше.
Когато се прибра, баба му вече си бе в къщи. Той се преоблече и отиде до черешата на двора. Погледна я, прииска му се да се покатери в нея, но в тоя миг Милèва изкрещя:
— Да не си посмял!
Мишо я погледна, мина му през ума да се изкачи на дървото напук на баба си, но реши да постъпи благоразумно и се прибра в къщата. Отиде в хола, разсъблече виолончелото и започна да свири.
На вечеря се събра цялото семейство — майка му, баща му, той и баба му. Ядоха в пълно мълчание, сякаш бяха на панихида.
Последният сън
Същата вечер Мишо сънува, че е остарял, прегърбен и немощен и че живее в много висок небостъргач. Седи в инвалидна количка и някакво красиво момиче му донася поднос с храна. Поглежда лицето й и разбира, че това пак е Ка, само че сега тя не му прилича на никой познат. Момичето е толкова хубаво, с дълга руса коса и синьо-зелени очи, толкова мило и с нежна усмивка, че на него му се приисква да я погали. Докосва я с пръсти и изведнъж двамата се превръщат в малки деца, хващат се за ръце и побягват към Дунава. Гонят се покрай водата, шляпат с крака в нея, после се къпят — голи като две ангелчета, които не изпитват никакъв срам. Прегръщат се, целуват се, но ето че небето притъмнява, огромен облак скрива слънцето, ала се оказва, че това не е облак, а великанската крастава жаба-царкиня, която подскача по земята и всичко наоколо се тресе. Децата се изплашват, излизат от водата и побягват, но жабата отваря уста и ги поглъща. Настава пълен и вечен мрак.