Проклятието на Жабата
- Автор: Андреев Емил
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Проклятието на Жабата». Краткое содержание книги:
— Наведнъж ли изгорихте всичко?
— Да. До шест сутринта, когато идват останалите жени, бях готова.
— На друго място оставихте ли части от трупа?
— Не! Всичко изгорих в пещта.
— Потвърждавате ли това?
— Да!
— А можете ли да кажете на почитаемия съд какво ви накара да извършите това престъпно деяние?
— Не знам. Беше ми омръзнало да живея с Панайот, пък и исках да взема парите му и да избягам на Запад.
Залата отново се оживи. Чу се глас: „Смърт за убийцата!“ и всички подхванаха възгласа. Децата на покрива можеха да чуят как и площадът откликва на призива, едва ли не на целия Олм викаше вече: „Смърт!“. Кой знае защо, но и Борисчо започна да повтаря като папагал. Митето му направи забележка да млъкне, а Сами едва не го зашлеви от напрежение. Чакаше да чуе какво ще каже баща му.
„Ебах нейната мама!“ — изруга Линдро, а Васил усети, че му прилошава. Той бе държал тази жена в обятията си! Не тя не беше същата! Нещо се беше случило с нея. Защо сега казваше това, а в писмото си пишеше друго? „Л-л-леле!“ — запелтечи и Цвечи, свали си очилата и разтри очи, за да не заплаче в мъката си по бай Пано.
Елена едва се сдържаше да не заплаче, а майка й в градинката бе станала зелена от злоба, по-зелена и от тревата наоколо.
— Тишина в залата! — извика съдята. — Някой съдействаше ли ви, помагаше ли ви в извършването на престъплението? Имахте ли съучастник?
Васил изтръпна на стола. Миговете след въпроса бяха най-дългите в живота му. Имаше чувството, че сърцето му ще разкъса гърдите му.
— Не! Всичко свърших сама от начало до края!
Отдъхна си и побърза да запали цигара. Останалите мъже го видяха, че целият трепери, но те не предполагаха каква е причината.
— Подсъдимата Гергина Василева Божинова, признавате ли се виновна за това което сте извършила? — попита съдята.
Настъпи гробно мълчание. Пишещата машина също млъкна. Всички чакаха да чуят какво ще изрече убийцата. Само да посмееше да се оправдава! Тогава хората щяха да влязат в съда и да я линчуват на място.
— Да! Виновна съм, но не съжалявам.
Този път възгласите преминаха в крясъци и призиви за възмездие. Площадът вреще от възмущение. Навред се носеше само една дума: „Смърт!“
Обвинението потвърди искането си за най-тежкото наказание.
Дойде ред на защитата. Опитният Несим Ниньо започна внимателно, с тих глас и посърнало лице. Той изтъкна как цялата общественост е потресена от това тежко, дори ужасно престъпление, незапомнено в съдебната история на Олм. Определи деянието като нечовешко и потърси оправдание в бедния селски живот на подсъдимата и най-вече в сериозното психическо разстройство, довело я до тази простъпка. Той подчерта пред почитаемия съд, че, съзнавайки невъзможността да иска оправдателна присъда, предпочита да моли за доживотна такава, която, по негово осмотрение, съвсем не е по-лека като наказание за подобно престъпление.
Чу се тих ропот в залата, който бързо бе озаптен от съдията.
В края на своята пледоария Несим Ниньо заключи:
— Уважаеми другари съдебни заседатели, граждани, аз бях добър приятел на убития Панайот Симов, може би най-добрият от всички, които го познаваха. Подсъдимата може да го потвърди. Никога не съм предполагал, обаче, че ще дойде ден да защитавам неговата съпруга, която отне живота му по такъв нечовешки начин. Разбирате, че съм пристрастен, но, както е казал Цицерон в защитата си на Лигарий: Habemus confitendum reum — имаме обвиняем, който си признава. Все пак, подсъдимата Гергина Василева Божинова сама си призна всичко и аз моля уважаемия съд за снизхождение, въпреки неимоверната жестокост на деянието.
След речта му съдът се оттегли на заседание.
Присъдата
Едва ли в своята история малък град като Олм е бил толкова замлъкнал. За няколко минути всичко бе онемяло: и хора, и животни, и дървета, и треви, че и Дунава дори. Той бе спрял своя ход, за да чуе присъдата, а после да продължи към голямата вода по-мътен, по-навъсен и печален.
Децата на покрива бяха надигнали глави и гледаха към възрастното множество на площада, към сградата на съда, опасана също от стотици хора и към небето, което сега сякаш бе избледняло като платно. Всички стояха на крака и чакаха произнасянето на присъдата.
— В името на народа…. — проговори съдята.