Децата на Дюна [Children of Dune - bg]

От подобната на пещера зала към Ганима и Джесика струеше филтрирана от прах светлина. Тя сякаш докосваше раменете на детето и новата бяла рокля, облечена от него, като подчертаваше блясъка на косата му, когато то се обръщаше, за да погледне към тълпящите се в близост хора.

Защо ли Лито ме безпокои и огорчава със съмнения? — недоумяваше Стилгар. Явно всичко бе направено умишлено. — Може би е искал да сподели с мен част от собствения си опит в мисловния процес. — Той знаеше защо близнаците се различават един от друг, но всеки път се бе изненадвал от факта, че неговият начин на мислене не е в състояние да приеме и се съгласи с това знание. Никога не бе изживявал и чувствал утробата като затвор на разбуденото съзнание — едно вече живо чувство от втория месец на бременността, както се говореше.

Веднъж Лито бе споменал, че паметта му е като „вътрешно холографско изображение“, което нараства по размер и съставни детайли, започвайки от момента на шоковото разбуждане, но без да променя своята форма или външни очертания.

Докато гледаше Ганима и лейди Джесика, Стилгар като че ли за първи път започна да разбира какво тегло и насилие представлява животът в тази непрекъснато блъскаща се паяжина от спомени, без умът да може да се надява, че някога все пак ще намери плътно затворено кътче за собственото си спокойствие. Изправен пред подобни условия, човек сигурно се виждаше принуден да приеме дори лудостта, да подбира и отхвърля множеството жертвени дарове в една система, в която отговорите се променят със същата бързина като въпросите.

За установената традиция не оставаше никакво място. Както не съществуваха и абсолютно точни отговори на въпроси с две лица. Тогава какво беше в сила? Това, което не е в сила. А кое не е в сила? Това, което е в сила. Познаваше този модел. Старата игра на свободните на гатанки. Въпрос: „Носи смърт и живот. Що е то?“ Отговор: „Кориолната буря.“

Защо Лито иска от мен да разбера всичко това? — запита се Стилгар. От внимателните си досегашни проучвания знаеше, че близнаците мислят едно и също за своето различие — те го приемаха за злочестина, за недъг. Родилният проход сигурно е сушаво място за такива хора — помисли си той. Невежеството облекчаваше шока в доста случаи, но за тях раждането не бе никаква загадка. Какво ли е да живееш живот, в който познаваш всичко, което може да получи нежелателно развитие? Налага се човек да бъде в непрестанна война със съмненията. Редно е той да възнегодува от разликата с останалите хора. Както и да му се стори приятна мисълта, че може да причини болка на другите, като направи познат за тях вкуса на тази разлика. „Защо тъкмо на мен?“ — ще бъде първият въпрос, останал без отговор.