Децата на Дюна [Children of Dune - bg]

През съзнанието й премина като на екран, без изобщо да се съобразява с нейното желание една бин-джезъритска поговорка: „Да предполагаш, че си смъртен е началото на ужаса; да разбираш неоспоримо своята преходност значи да усетиш самия край на този ужас“.

Да, мисълта за смъртта не би трябвало да е тежък за носене хомот, но животът май беше същински бавен огън за Стилгар и близнаците. Всеки от тях с мъка понасяше околния свят и копнееше за други възможности, чиито многобройни варианти не биха го заплашвали с нищо. Те бяха чеда на Авраам7, които научаваха много повече от стремглавото спускане на ястреба над пустинята, отколкото от всяка вече написана книга.

Лито бе смутил и объркал Джесика още в онова утро, когато двамата бяха застанали до каната, течащ под сийча. Той бе казал: „Бабо, за нас водата е капан. Много по-добре е да живеем като прах, защото тогава вятърът може да ни издигне по-високо и от най-големите зъбери на Защитната стена.“

Въпреки че знаеше за неестествената зрялост на тези деца, тя бе силно изненадана от подобен начин на изразяване, но съумя да се овладее, преди да отвърне: „Хм, това можеха да бъдат думи и на баща ти.“

А Лито бе хвърлил шепа пясък във въздуха и бе промълвил, докато го гледаше как пада: „Да, би могло. Но тогава баща ми не е можел да съобрази, че водата кара всичко да пада много бързо на земята, откъдето е и дошло.“

Сега, застанала до Ганима в сийча, Джесика сякаш бе поразена отново от тези думи. Тя се обърна, погледна към все още движещата се тълпа и докосна бегло с погледа си Стилгар, чиято сумрачна фигура бе зърнала в нишата. Не, той не беше дресирана птица, обучена единствено да принася съчки в гнездото. Той все още бе ястреб. Когато се сещаше за червения цвят, не си представяше цветя, а кръв.

— Защо така изведнъж се напрегна? — рече Ганима. — Нещо лошо ли има?

Джесика поклати отрицаващо глава.

— Лито сподели нещо с мен сутринта; това е всичко.

— Когато бяхте при насажденията, нали? Какво ти каза?

Изведнъж отново си припомни любопитството, присъщо на зрялата мъдрост, което бе съзряла сутринта върху лицето му. Сега и това на Ганима имаше същото изражение.

— Припомни ми за случая, когато Гърни напусна контрабандистите и се върна под флага на атреидите — отвърна Джесика.

— Значи сте разговаряли за Стилгар — заключи Ганима.

Джесика въобще не си зададе въпроса откъде идва нейната смущаваща проницателност. Навярно близнаците можеха да възпроизвеждат по свое желание целия мисловен поток на събеседника си.

— Да, разговаряхме — кимна Джесика. — Стилгар се дразнеше от думите на Гърни Халик, който наричаше… Пол свой дук, но Гърни все пак се наложи и пред всички свободни продължи да казва „моят дук“.

— Ясно — рече Ганима. — Разбира се, Лито не е пропуснал да отбележи, че той все още не е дук на Стилгар.