![Децата на Дюна [Children of Dune - bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/8/3/8/5/decata-na-dyuna-children-of-dune-bg-download.jpg)
Децата на Дюна [Children of Dune - bg]
- Автор: Херберт Фрэнк
- Серия: Дюна (bg) #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Бояджиев
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Децата на Дюна [Children of Dune - bg]». Краткое содержание книги:
Всички тези предизвикателства се стоварват върху децата на Муад’диб Лето и Ганима… и създават впечатляваща градация на напрежението в едно от върховите фентъзи-постижения за всички времена.
— Точно така.
— Предполагам, че разбираш, какво е искал да стори с тебе — продължи Ганима.
— Не съм напълно сигурна — призна Джесика, макар че за нея подобно признание бе особено смущаващо, тъй като дори не бе й хрумнало, че Лито може да цели нещо.
— Опитвал се е да разбуди в теб спомените ти за нашия баща — поясни Ганима. — Лито е винаги жаден да разбере още нещо от гледната точка на останалите, които са го познавали.
— Но… нима Лито има…
— Да, той може да чува гласа на вътрешния живот. Със сигурност. Разбира се, ти си говорила за него. Имам предвид баща ни. Ти си говорила за него като за свой син.
— Да — отряза Джесика.
Никак не й хареса обстоятелството, че близнаците сякаш могат да я включват и изключват по свое желание, да имат достъп до спомените й и да се докосват до всяко нейно чувство, привлякло тяхното внимание. Изглежда Ганима в момента правеше точно това!
— Лито ти е казал нещо, което те е разстроило — натърти внучката.
Джесика се изненада на собственото си усилие, нужно за сподавяне на обзелия я гняв.
— Да… каза ми.
— Противно ти е обстоятелството, че той познава баща ни така, както и нашата майка го е познавала, а пък и знае за майка ни толкова, колкото дори баща ни не е знаел за нея — продължи Ганима. — Никак не ти харесва и изводът от всичко това, а именно — какво ли ние пък можем да знаем за теб.
— Досега никога не съм разглеждала нещата от подобен ъгъл — отвърна Джесика, но усети гърлото си свито.
— Обикновено най-смущаващо е предположението, че някой е запознат с чувствената страна — продължи Ганима. — Такова е твоето усещане при подготовката, която си получила. Прекалено трудно ти е да мислиш за нас другояче, освен като за деца. Приеми обаче, че не съществува нищо, което нашите родители са правили пред останалите или насаме, а ние да не знаем за него.
Само за миг Джесика долови дълбоко в себе си импулса на своята реакция при разговора сутринта до каната, но сега силата на тази реакция бе съсредоточена върху Ганима.
— Навярно ти е говорил за похотливостта на дука — рече Ганима. — Понякога Лито има голяма нужда от юзда на устата!
Съществува ли нещо свято за тези близнаци? — недоумяваше Джесика, заливана от вълни на възмущение и погнуса. Как се осмеляваха те да говорят за чувствеността на нейния Лито? Разбира се, мъжът и жената, които се обичат, споделят удоволствието от своите тела. Това бе нещо интимно и много красиво, но не и предназначено за предмет на случаен разговор между дете и възрастен човек.
Дете и възрастен!
Изведнъж бе осенена от мисълта, че нито Лито, нито Ганима са постъпили случайно.
Тъй като Джесика не проговори, внучката продължи:
— Знам, че си шокирана. Извинявам се и за двама ни. Тъй като познавам Лито, разбирам, че и през ум не му е минало за някакви извинение. Понякога, хванал по-особена следа, забравя колко различни сме ние… от теб например.
И затова го правите, разбира се — помисли Джесика. — Вие просто ме обучавате! — После внезапно й хрумна нова догадка: Кого ли още подготвяте? Стилгар? Или Дънкан?
— Лито се стреми да види нещата такива, каквито ги възприемаш ти — каза Ганима. — Спомените не са достатъчни. Когато някой се опитва с всички сили да направи нещо, най-често не се получава.
Джесика въздъхна.
Ганима докосна ръката на баба си.
— Твоят син остави неказани много работи, които все пак трябваше да ти се кажат. Прости ни, но той те обичаше. Не го ли знаеш?
Джесика се обърна, за да скрие просветналите в очите й сълзи.
— Той познаваше страховете ти — додаде Ганима — така, както му бяха напълно известни и опасенията на Стилгар. Милият Стил. За него баща ни беше „Лекарят на животните“, а той самият — зеленият охлюв, скрит в своята черупка.
Тя затананика мелодията, от която бе взела думите. Музиката заля съзнанието на Джесика с добре познатите стихове:
Ганима спря да тананика и каза:
— За жалост, баща ни остави много хора-охлюви из цялата вселена.
„Предположението, че човешките същества обитават една непостоянна в същността си вселена, взето в качеството му на действащо правило, налага разумът да се превърне в балансиращ инструмент с пълноценно работещи сетивни способности. Но разумът не може да изпълнява тази роля, т.е. да реагира, без помощта на организма като цяло. Такъв организъм се отличава с борбеност и енергично поведение. Същото важи и за обществото, разглеждано като специфичен организъм. Тук обаче се натъкваме на познатата отколе инерция в смисъла на отсъствието на действие. Човешките общества се придвижват, но подтиквани от древни импулси с обратна посока. Те изискват постоянство и неизменност. Всеки опит да се представи вселената с нейния непостоянен временен характер, поражда поведенчески модели на отхвърляне, страх, гняв и отчаяние. В такъв случай как можем да обясним възприемането на пророческата дарба? Много просто — прорицателят, поради факта, че говори за абсолютно (твърдо установено) сбъдване на своите визии, може да бъде възторжено възхваляван от човешкия род, въпреки че предсказва зловещи събития.“