Децата на Дюна [Children of Dune - bg]

— Какво отговори Стилгар?

— Че е наясно със себе си.

— Естествено.

— Не… Не вярвам. Тези, които хапят, имат доста по-големи зъби от неговите.

— Дънкан, днес изобщо не те разбирам. Поисках от теб да свършиш нещо много важно, нещо с решаващо значение за… Какви са тези несвързани приказки?

Колко сприхава бе станала! Той отново се обърна към прозореца.

— Алая, когато ме подготвяха за ментат… Много е трудно да се схване как трябва да се отнасяш със собствения си разсъдък. Първоначално научаваш, че умът се оставя да работи самостоятелно. Наистина е необичайно. Човек може да действа с мускулите си, да ги упражнява, да ги усилва, но умът работи самостоятелно. Понякога, след като си научил нещичко за него, той ти разкрива други неща, които никак не би искал да виждаш.

— Заради това ли се опита да засегнеш Стилгар?

— Стил не познава хода на своите мисли и затова ги оставя да се движат на самотек.

— Освен по време на оргията с мелинджа.

— Не, дори тогава. Именно това го прави наиб. За да бъде вожд на свободни, той трябва да ограничава и сдържа реакциите си. Да прави това, което очакват от него. След като го разбереш, ти вече ще познаваш Стилгар и ще можеш да определиш дължината на неговите зъби.

— Така постъпват свободните — кимна Алая. — Е, Дънкан, ще го направиш ли или не? Тя трябва да бъде похитена, но всичко следва да бъде извършено така, сякаш е дело на династията Корино.

Той не отговори, претегляйки нейния тон и доводите й — тъй както би постъпил всеки ментат. Планът за похищение говореше за студенина и жестокост, чиято сила, след като вече бе станала известна и на него, направо го порази. Да рискува живота на майка си поради причини, последиците от които бяха толкова далечни?! Алая го мамеше. Може би слуховете за нея и Джавид бяха верни. Последната мисъл прониза като ледено острие стомаха му.

— Ти си единственият, комуто мога да се доверя — рече Алая.

— Знам — отвърна Дънкан.

Тя прие отговора му за съгласие и се усмихна в огледалото.

— Сигурно разбираш — продължи Айдахо, — че ментатът се научава да гледа на всяко човешко същество като на поредица от връзки.

Този път Алая не отговори. Седеше, уловена в потока на някакъв личен спомен, който извика объркано изражение на лицето й. Айдахо я погледна през рамо и потръпна. Приличаше на жрица, която разговаря с чувани само от нея гласове.

— Връзки — прошепна той.

И помисли: Човек трябва да отхвърля старите страдания, както змията се изхлузва от предишната си кожа, но само за да се появят нови, с друго разположение и сила, а той да приеме техните ограничения. Същото бе и с формите на проява на властта — дори с Регентството. Старата власт може да бъде оприличена на опадала козина. Трябва да изпълня този план, но не по начина, по който го вижда Алая.

Тя помръдна рамене и каза:

— Лито вече не бива да излиза, както досега. Ще му направя забележка.

— Дори не и със Стилгар?

— Дори и с него.

Тя стана, отиде до Айдахо, който бе до прозореца, и го хвана за ръката.