Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
Сякаш капан бе щракнал около тях, но пътниците още не падаха духом. Спомняха си обнадеждаващата черта на Пътя в далечината и не бяха изгубили посоката към него. Така или иначе, толкова бяха намразили сега падината около камъка, че и през ум не им мина да останат тук. Събраха багажа с цялата бързина, на която бяха способки вкочанените им пръсти.
След малко те поведоха в колона понитата си през ръба на падината и по дългия северен склон се спуснаха в мъгливото море. Докато слизаха, мъглата ставаше все по-мразовита и влажна и мокрите им коси увиснаха по челата. Когато стигнаха подножието, лъхна ги такъв студ, че спряха и измъкнаха наметки и качулки, които бързо се покриха със сиви капки. После яхната понитата и бавно потеглиха, дирейки пътя сред низини и възвишения. Доколкото бе възможно, опитваха да се насочат към скалната врата в северния край на долината, която бяха видели сутринта. Минеха ли пролома, трябваше само да продължават направо и рано или късно щяха да пресекат Пътя. Не мислеха за по-нататък, само смътно се надяваха, че отвъд Ридовете може и да няма мъгла.
Напредваха много бавно. За да не се изпогубят, яздеха в колона с Фродо начело. Следваше го Сам, а подир него — Пипин и Мери. Долината като че нямаше край. Внезапно Фродо зърна нещо обнадеждаващо. Сред мъглата напред се мержелееше нещо тъмно — и отляво, и отдясно; навярно най-сетне наближаваха пролома между хълмовете, северната порта на Могилните ридове. Минеха ли оттам, щяха да бъдат свободни.
— Хайде! След мен! — викна той през рамо и пришпори понито си. Но надеждата му скоро се превърна в изумление и тревога. Тъмните петна станаха още по-тъмни, но се смалиха и изведнъж той видя, че пред него зловещо се извисяват два огромни изправени камъка, леко склонени един към друг като останки от разрушена порта. Не си спомняше да ги е видял сутринта, когато гледаше долината откъм хълма. Преди да се опомни, мина помежду им и в същия миг наоколо се спусна мрак. Кончето му изцвили, изправи се на задните си крака и той падна на земята. Когато се огледа, откри, че е сам — другите не го бяха последвали.
— Сам! — извика той. — Пипин! Мери! Елате! Защо изоставате? Никакъв отговор. Обхвана го страх и той изтича назад покрай камъните, крещейки напосоки:
— Сам! Сам! Мери! Пипин!
Понито препусна и изчезна в мъглата. Някъде отдалече сякаш долетя вик: „Ехей! Фродо! Ехей!“ Идеше отляво, откъм изток, и застанал под огромните камъни, той напразно се ослушваше и взираше в мрака. Втурна се по посока на вика и откри, че трябва да се катери по стръмнина.
Докато се изкачваше, той викна отново и продължи да крещи все по-отчаяно, ала дълго не чу отговор. Най-сетне от далечните висини долетя приглушен зов. „Фродо! Ехей!“ — пискаха тънички гласове из мъглата, после се заповтаря неясен крясък: „Помощ, помощ!“, и заглъхна с едно последно: „Помощ!“, преливащо в дълъг, внезапно секнал вопъл. Фродо се катереше с всички сили към виковете, ала сетните лъчи бяха изчезнали и го обгръщаше непрогледна нощ, тъй че не можеше да е сигурен в посоката. Като че непрекъснато се изкачваше все нагоре и нагоре.
Само промяната на наклона му подсказа, че най-после е стигнал връх или било. Беше изтощен, потен и въпреки това зъзнеше. Беше съвсем тъмно.
— Къде сте? — жално извика той.
Нямаше отговор. Фродо стоеше и се ослушваше. Внезапно усети, че става много студено и по върховете се надига леден вятър. Времето се променяше. Сега мъглата прелиташе край него на валма и парцали. От устата му излитаха струйки пара и мракът сякаш се разреди. Погледна нагоре и с изненада видя, че сред летежа на разпокъсани облаци и мъгли се появяват бледи звезди. Вятърът засъска из тревата.
Изведнъж му се стори, че чува глух вик, и тръгна натам. Мъглата се отдръпна и разбули звездното небе. Видя, че е обърнат на юг и стои на заоблен връх, по който навярно се бе изкачил откъм север. От изток духаше пронизващ вятър. Надясно черният силует на огромна могила притулваше западния небосклон.
— Къде сте? — отново извика той, разгневен, ала и уплашен.
— Тук! — отвърна дълбок и студен глас, сякаш долитащ изпод земята. — Чакам те!
— Не! — едва изрече Фродо, но не побягна. Краката му се подкосиха и той падна на земята. Нищо не се случи, не долетя нито звук. Треперейки, той повдигна очи тъкмо навреме, за да зърне като сянка пред звездите висока черна фигура. Тя се приведе над него. Стори му се, че вижда две очи — много студени, макар да ги изпълваше бледа и далечна светлина. После го стисна прегръдка, по-яка и по-хладна от стомана. Леденият допир смрази костите му и той изгуби съзнание.