Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
Когато Том се завърна, изпълваха ги сили (и глад). Над ръба на хълма най-напред изникна островърхата шапка, после се появи старецът, а подир него послушно крачеха в колона шест понита — техните пет и още едно. Последен явно бе старият Шишко Тромчо — по-едър, по-силен, по-дебел (и по-стар) от останалите. Всъщност при покупката на понитата Мери не им бе дал имена, ала до края на живата си те се отзоваваха само на новите прякори, получени от Том. Старецът ги повика едно по едно, те прехвърлиха склона й застараха в редица. Тогава Том се поклони на хобитите.
— Ето ви ги понитата! Те имат повече ум и нюх (в някои отношения) от вас, бродещите хобити. Защото отрано надушват опасността, към която сте се втурнали слепешката, и ако се спасяват с бягство, избират верния път. Простете им — верни са техните сърца, ала не са създадени за борба с ужаса на Могилните твари. Вижте, завръщат се с целия ви багаж!
Мери, Сам и Пипин облякоха резервните дрехи от рашщите си и скоро се сгорещиха, защото се бе наложило да използват дебелото облекло, предвидено за идващата зима.
— Откъде идва това старо конче Шишко Тромчо? — запита Фродо.
— Мое е — каза Том. — То е моят четириног приятел, макар че рядко го яздя и обикновено броди на свобода из далечните хълмове. Докато бяха в моя дом, понитата ви се запознаха с Тромчо. Подушили са го в нощта и бързо са изтичали при него. Знаех си, че той ще ги наглежда и с мъдри слова ще прогони страха им. Но сега, юнак Тромчо, Том ще те язди. Хай! Том идва с вас само колкото да ви изведе на пътя, та ще му трябва пони. Не е лесно да разговаряш с яздещи хобити, ако търчиш пеша край тях.
Зарадвани от новината, хобитите обсипаха Том с благодарности ала той се разсмя и заяви, че с такива майстори в залутването няма да има покой, докато не ги отведе живи и здрави до границата на владенията си.
— И аз си имам работа — добави той, — да приказвам и да пея, да търча и да се смея, да наглеждам този край. Том не може все да е наблизо, та да отваря врати и върбови хралупи. За дома си трябва да се грижа, а и Златоронка чака.
Ако се съдеше по слънцето, още бе доста рано — някъде между девет и десет — и хобитите обърнаха цялото си внимание към храната. След вчерашния обяд край високия камък не бяха слагали залък в уста. Сега закусиха с остатъка от запасите, предвиден за вечеря, и с някои добавки, донесени от Том. Не беше богата трапеза (за хобити и при подобни обстоятелства), но след нея се почувстваха много по-добре. Докато си хапваха, Том се изкачи на могилата да разгледа съкровищата. По-голямата част струпа на бляскав, искрящ куп сред тревата. Заповяда им да лежат там „за първия, който ви види, за птици, животни, за елфи и хора, за всяко добро същество“, защото така щяла да се разсее могилната магия и вече никоя Твар нямало да се завърне насам. За себе си избра една брошка, инкрустирана с преливащи се сини камъни като цветчета на лен, като крилца на синя пеперуда. Сякаш затрогнат от някакъв далечен спомен, той дълго се взира в нея, накрая поклати глава и прошепна:
— Хубава играчка за Том и неговата дама! Прекрасна бе тази, която я носеше някога на своето рамо. Златоронка ще я носи сега, ала не ще забравим другата!
За всеки от хобитите избра по един великолепно изработен кинжал във формата на лист — дълъг, остър и инкрустиран с червени и златни змиевидни шарки. Изковани от някакъв необикновен, лек и твърд метал и украсени с множество огнени камъни, те блеснаха, щом ги извади от черните ножници. Дали от тези ножници, или от могилната магия времето и ръждата не бяха докоснали лъскавите остриета.
— Дълги са старите ножове, стават за мечове на хобитите — каза Том. — Добре е да ги имате, странници от Графството, щом сте се запътили далеч на юг и изток, към мрак и зли беди.
И той им разказа, че преди много, много години тия кинжали били изковани от хората на Задмория — врагове били те на Мрачния владетел, ала загинали под ударите на злия крал на Карн Дум в страната Ангмар.
— Малцина ги помнят днес — прошепна Том, — но все още бродят те, потомци на забравени крале, крачат в самота и пазят неразумния народ от идващото зло.
Хобитите не разбраха думите му, но докато го слушаха, им се стори, че безбройни години се разстилат зад тях като необятна мрачна равнина, из която крачат високи, сурови люде с блеснали мечове и последен идваше воин със звезда на челото. После видението изчезна и те отново се озоваха под грейналото слънце. Бързо събраха багажа и натовариха понитата. Новите оръжия закачиха на кожените си колани под горните дрехи. Чувстваха се много неудобно с тях и се питаха дали ще имат случая да ги използват. Досега не им бе хрумвало, че освен към опасни приключения бягството може да ги отведе и към битки.