Властелинът на пръстените

А те, слушайки, започнаха да разбират чуждия за тях живот на Гората, дори се почувстваха чужденци там, където всичко живо е у дома си. Из приказките непрекъснато се мяркаше старият Върбалан и сега Фродо узна достатъчно, та и повече от достатъчно, защото не бе спокойно това знание. Думите на Том разголваха сърцата на дърветата и техните мисли, често мрачни и чужди, пълни с омраза към създанията, що свободно се носят по земята, за да гризат, хапят, чупят, секат, изгарят — разсипници и узурпатори. Не случайно се наричаше Стара тази гора. Древна бе тя, останка от забравени неизбродни лесове и стареейки бавно като хълмовете, в нея още живееха прадедите на дърветата, а с тях и паметта за времена на величие. Безбройните години ги бяха изпълнили с гордост и дълбока мъдрост, ала и със злоба. Нямаше сред тях по-опасно същество от Великия Върбалан — прогнило бе сърцето му, ала силата му още зеленееше; лукав бе той, заповядваше на ветровете, а песните и мислите му обгръщаха горите по двата бряга на реката. Жадният му старчески дух извличаше мощ от земята и като плетеница от тънки коренчета се разстилаше под почвата, като невидими вейчици-пръсти изпълваше въздуха, докато накрая пороби почти всички дървета в Гората — от Плета до Ридовете.

Внезапно разказът на Том напусна горите и заподскача сред струите на млад поток над бълбукащи водопади, над речни камъчета и оронени скали, сред цветчета в гъстата трева и влажни усои, достигайки най-сетне до Ридовете. Хобитите слушаха — за Великите могили и зелените насипи, за каменните кръгове на хълмовете и в низините сред тях. Блееха овчи стада. Издигаха се зелени и бели стени. По възвишенията израстваха крепости. Владетели на дребни кралства водеха битки и младото слънце сияеше като огън по червения метал на техните нови и жадни за кръв мечове. Имаше победи и поражения, падаха кули, горяха крепости и пламъци лумваха към небесата. Злато се трупаше по катафалките на мъртви крале и кралици, могили ги покриваха и се захлопваха каменните двери, а над всичко избуяваше трева. За кратко време стадата минаваха оттук, пасяха сред тревата, ала скоро хълмовете отново опустяха. От далечни и мрачни места долетя сянка — и се раздвижиха костите из насипите. Могилни твари забродиха из низините и зазвънтяха пръстени по хладните им пръсти, задрънкаха от вятъра златните им вериги. Каменни кръгове се хилеха по склоновете като строшени зъби под лунните лъчи.