Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
Когато се свести, за момент не можа да си припомни нищо освен чувството на ужас. После изведнъж разбра, че е безнадеждно хванат, затворен — намираше се в могила. Могилната твар го бе пленила и навярно вече го оплиташе в страховитите магии, за които нашепваха приказките. Не смееше да помръдне и лежеше така, както се бе събудил, изпънат по гръб на студения камък, със скръстени на гърдите ръце.
Но макар страхът му да бе тъй силен, че сякаш се сливаше с околния мрак, той неволно се сети за Билбо Торбинс и разказите му, за дългите им разходки по пътеките на Графството и спомените на чичо му за пътешествия и приключения. Дори в сърцето на най-дебелия и боязлив хобит (е, вярно, понякога твърде дълбоко) се крие зрънце кураж, изчакващо някоя сетна, отчаяна опасност, за да покълне. Фродо не беше нито много дебел, нито особено боязлив. Всъщност, макар да не знаеше това, Билбо (а също и Гандалф) го смяташе за най-добрия хобит в Графството. Той реши, че е стигнал до страшния край на приключението си, ала тази мисъл укрепи волята му. Откри, че се е стегнал като за последен скок, вече не бе отпуснат като безпомощна плячка.
Легнал така, той мислеше, постепенно се овладяваше и ненадейно забеляза, че мракът бавно отстъпва — наоколо се разливаше бледо зеленикаво сияние. Отначало то не му разкри къде се намира, защото светлината сякаш се излъчваше от самия него, от пода наоколо и още не бе достигнала свода и стените. Обърна се и сред хладното блещукане видя край себе си проснати Сам, Пипин и Мери. Те лежаха по гръб и лицата им изглеждаха мъртвешки бледи. Покриваха ги бели одежди. Край тях бяха струпани съкровища, може би златни, макар че в тази светлина изглеждаха студени и грозни. Диадеми блестяха в косите им, препасани бяха със златни вериги и пръстени отрупваха ръцете им. До тях бяха положени мечове, щитове лежаха в краката им. А над гърлата на тримата тежеше дълъг гол меч.
Внезапно се раздаде песен — хладен шепот, ту по-силен, ту по-слаб.
Гласът бе далечен и неизмеримо мрачен. Понякога се извисяваше тъничко във въздуха, друг път долиташе като нисък стон изпод земята. От време на време сред неясния поток от печални и ужасяващн звуци се открояваха нанизи от думи — зловещи, жестоки, студени думи, безсърдечни и жалки. Нощта роптаеше срещу утрото, от което е лишена, студът кълнеше топлината, за която жадува. Фродо изтръпна до мозъка на костите. След малко песента стана по-ясна и с ужас в сърцето той разбра, че е преминала в заклинание:
Зад главата му се раздаде скърцане и стържещ звук. Като се надигна на лакът, той видя сред бледото сияние, че се намират в нещо като коридор със завой зад тях. Пъплейки на пръсти, иззад ъгъла слепешком се задаваше дълга ръка, насочена към Сам, който лежеше най-близо, и към дръжката на меча върху него.
Отначало на Фродо му се стори, че заклинанието наистина го е вкаменило. После го обхвана неудържимото желание да избяга. Запита се дали, ако надене Пръстена, няма да стане невидим за Могилната твар и да открие път навън. Представи си как тича свободен по тревата, опечален за Мери, Сам и Пипин, ала свободен и жив. Гандалф би се съгласил, че не е могъл да направи нищо повече.
Но разбудената в гърдите му смелост вече бе много мощна: нямаше тъй лесно да изостави другарите си. Той колебливо посегна към джоба, после отново се пребори със себе си, а в това време ръката пълзеше все по-напред. Внезапно го изпълни желязна решителност, той грабна късия меч край себе си, коленичи и се приведе ниско над телата на своите спътници. Замахна с всичка сила и съсече пъплещата ръка под китката но в същия миг мечът се строши чак до дръжката. Проехтя крясък и светлината изгасна. В мрака се раздаде ръмжене.
Фродо падна върху Мери и усети под пръстите си студеното му лице. Ненадейно в паметта му изникна нещо, което бе забравил още с появата на мъглата — споменът за къщата под хълма и за песнопоеца Том. Припомни си песента, която бяха научили. С тъничък. отчаян гласец подхвана: „Хей! Том Бомбадил!“, и при това име гласът му набра сила, зазвуча плътно и живо, като че в мрачната гробница отекнаха барабани и тръби.